Хулио Кортасар - Игра на дама

— Много сме различни — каза Роналд, — знам го много добре. Но се срещаме в някои точки извън самите нас. Ти и аз гледаме тази лампа, може и да не виждаме едно и също нещо, но пък не може и да сме сигурни, че не виждаме едно и също нещо. Тук има една лампа, по дяволите.

— Не викай — каза Мага. — Ще направя още кафе.

— Човек остава с впечатлението — каза Оливейра, — че стъпва в стари следи от стъпки. Като жалки ученици ние възпроизвеждаме мухлясали доводи, в които няма нищо интересно. И всичко това, скъпи ми Роналд, защото говорим диалектически. Казваме: ти, аз, лампата, действителността. Моля те, направи крачка назад. Кураж, не е толкова трудно. Думите изчезват. Тази лампа е сетивен дразнител, нищо повече. Сега направи още една крачка назад. Това, което наричаш зрение, и този сетивен дразнител се оказват във връзка и тя е необяснима, защото, за да я обясниш, трябва пак да направиш крачка напред и всичко отива по дяволите.

— Но тези крачки назад те връщат обратно по пътя, който човешкият вид вече е изминал — възрази Грегоровиус.

— Да — каза Оливейра. — И тук е големият проблем, да се разбере дали това, което наричаш вид, е вървяло напред, или, както е мислел Клагес, струва ми се, в определен момент е тръгнало в грешна посока.

— Без език няма човек. Без история няма човек.

— Без престъпление няма убиец. Нищо не доказва, че човекът не би могъл да бъде различен.

— Не се е получило чак толкова зле при нас — каза Роналд.

— Какъв критерий за сравнение имаш, за да смяташ, че се е получило добре? Защо е трябвало да измисляме Рая, да живеем потънали в носталгия по изгубения рай , да градим утопии, да си представяме бъдещето? Ако дъждовният червей можеше да мисли, щеше да реши, че при него не се е получило чак толкова зле. Човекът се вкопчва в науката като в нещо, което наричат спасителна котва и което никога не съм бил много наясно какво точно представлява. Посредством езика разумът постига една удовлетворителна архитектура, подобна на прекрасната ритмична композиция на ренесансовите картини, и ни поставя в нейния център. Въпреки цялото си любопитство и неудовлетвореност науката, тоест разумът, започва да ни успокоява. „Тук си, в тази стая си, с твоите приятели, пред тази лампа. Не се плаши, всичко върви добре. Но нека да видим: Каква ли е природата на това светлинно явление? Не си ли чувал какво е обогатен уран? Харесват ли ти изотопите, знаеше ли, че вече превръщаме оловото в злато?“ Всичко това е много вълнуващо, направо зашеметяващо, но винаги от позицията на креслото, в което удобничко сме седнали.

— Аз съм на пода — каза Роналд — и изобщо не е удобно, да ти кажа честно. Слушай, Орасио, няма смисъл да отричаш действителността. Тя е тук, споделяме я. Нощта тече и за двама ни, вън вали и за двама ни. Знам ли какво са тази нощ, времето и дъждът, но са тук, извън мен, те са неща, които ми се случват, и това е положението.

— Ама разбира се — каза Оливейра. — Това никой не го отрича, приятел. Това, което не разбираме, е защо трябва да е, защо ние сме тук, а навън вали. Абсурдното не са нещата, абсурдното е, че нещата са там и че ги усещаме като абсурдни. Убягва ми връзката между мен и това, което ми се случва в този миг. Не отричам, че ми се случва. И то как ми се случва! И това е абсурдното.

— Не е много ясно — каза Етиен.

— Не може да е ясно, ако беше, нямаше да е вярно, може би щеше да бъде научно вярно, но невярно в абсолютно отношение. Яснотата е интелектуално изискване, нищо повече. Де да можехме да знаем ясно, да разбираме ясно отвъд науката и разума. И когато казвам „де да можехме“, откъде да знам дали не говоря глупости. Вероятно единствената спасителна котва е науката, уран 235, такива неща. Но освен това трябва да се живее.

— Да — каза Мага, като поднасяше кафето. — Освен това трябва да се живее.

— Разбери, Роналд — каза Оливейра, като го стисна за коляното. — Ти си много повече от своя ум, това се знае. Тази нощ например, това, което ни се случва сега, тук, е като една от онези картини на Рембранд, където едва-едва проблясва малко светлина в някой ъгъл, и тя не е физическа светлина, не е онова, което ти спокойно наричаш лампа и го определяш като такава, с нейните ватове и свещи. Абсурдно е да мислим, че можем да възприемем изцяло това, което представлява този или който и да е друг миг, да го схванем интуитивно като нещо смислено, нещо приемливо, ако искаш. А винаги, когато изпаднем в криза, настава тотален абсурд, разбери, че диалектиката може да подреди нещата по чекмеджетата само в моменти на спокойствие. Знаеш много добре, че във връхната точка на някоя криза винаги действаме импулсивно, обратно на предвижданията, и вършим най-неочаквани щуротии. И може да се каже, че именно в такъв момент се получава нещо като пренасищане с действителност, не ти ли се струва? Действителността се проявява устремно, показва цялата си сила и точно тогава единственият ни начин да се изправим срещу нея е в отказа от диалектика, в този момент застрелваме някого, скачаме през борда, изгълтваме шише гарденал като Ги, пускаме кучето от веригата, търкулваме се свободно, като камъни. Разумът ни служи само за дисекция на действителността в моменти на спокойствие или за анализ на нейните бури в бъдещето, но никога за разрешаване на някоя мигновено възникнала криза. Тези кризи обаче са като метафизическа демонстрация, приятел — състояние, което може би, ако не бяхме тръгнали по пътя на разума, щеше да бъде естественото и ежедневно състояние на нашия питекантропус еректус.