Хулио Кортасар - Игра на дама

— Вярно е — каза Етиен недружелюбно. — Затова предпочитам боите си, с тях съм по-сигурен.

— Сигурен в какво?

— В резултата.

— Във всеки случай в резултата им върху теб, но не и върху портиерката на Роналд. Твоите цветове не са по-сигурни от моите думи, старче.

— Моите цветове поне не се опитват да обяснят нищо.

— А теб устройва ли те да няма обяснение?

— Не — каза Етиен, — но междувременно правя неща, които донякъде премахват лошия вкус от празнотата. А това в действителност е най-доброто определение за хомо сапиенса.

— Не е определение, а утешение — каза Грегоровиус с въздишка. — Всъщност ние сме като в комедия, обаче идваме в театъра за второто действие. Всичко е много хубаво, ама не разбираме нищо. Актьорите говорят, извършват някакви действия, но не се знае защо, по каква причина. Проектираме върху тях собственото си невежество и те ни приличат на луди, които влизат и излизат много решително. Шекспир вече го е казал, а ако не го е казал, било е негов дълг да го каже.

— Мисля, че го е казал — каза Мага.

— Да, казал го е — каза Бабс.

— Ето, виждаш ли — потвърди Мага.

— Говорил е и за думите — каза Грегоровиус, — а това, което прави Орасио, е да постави проблема в диалектическия му аспект, така да се каже. Като Витгенщайн, от когото много се възхищавам.

— Не го познавам — каза Роналд, — но вие сигурно ще се съгласите, че проблемът за действителността не се разрешава с въздишки.

— Кой знае — каза Грегоровиус. — Кой знае, Роналд.

— Хайде, остави поезията за друг път. Съгласен съм, че човек не трябва да се доверява на думите, но всъщност думите идват след онова другото, например че няколко души сме се събрали тук тази нощ, насядали около една лампа.

— Говори по-тихо — помоли Мага.

— Аз усещам и знам, че съм тук, без никакви думи — настоя Роналд. — Ето кое наричам действителност. Дори да е само това.

— Чудесно — каза Оливейра. — Само че тази действителност за теб и за когото и да било не е никаква гаранция, освен ако не я превърнеш в понятие и оттам в конвенция, в полезна схема. Сам по себе си фактът, че седиш от дясната ми страна, а аз — от лявата ти страна, прави от действителността поне две действителности и нека се има предвид, че аз не искам да задълбавам и да те карам да забележиш, че ти и аз сме две действителности, които не осъществяват никаква друга комуникация помежду си освен чрез сетивата и думите — все неща, на които човек, ако е сериозен, не трябва да се доверява.

— И двамата сме тук — настоя Роналд. — Отдясно или отляво няма голямо значение. И двамата виждаме Бабс, всички чуват какво казвам.

— Но тези примери, скъпи мой, са за дечица по къси панталонки — каза тъжно Грегоровиус. — Орасио има право, не може просто ей така да приемеш това, което смяташ за действителност. Можеш да твърдиш само, че съществуваш, последното не може да се отрече, без да се вдигне очевиден скандал. Слабото звено е в ergo-то и в онова след ergo-то, то се вижда.

— Не вкарвай въпроса в рамките на определена школа — каза Оливейра. — Нека останем на ниво разговор между любители, защото сме именно такива. Нека останем при това, което Роналд трогателно нарича действителност и мисли, че е само една. Продължаваш ли да вярваш, че е само една, Роналд?

— Да. Признавам, че моят начин да я чувствам и разбирам е различен от този на Бабс и че действителността на Бабс се различава от действителността на Осип и така нататък. Но това е като различните мнения за Джокондата или за салатата от цикория. Действителността е тук и ние сме в нея, разбираме я по своя си начин, но сме в нея.

— Единственото, което има значение, е, че я разбираме по свой начин — каза Оливейра. — Ти смяташ, че има една подлежаща на постулиране действителност, защото ти и аз говорим в тази стая тази нощ и защото ти и аз знаем, че след час или приблизително толкова ще се случи едно определено нещо. Всичко това ти дава голяма онтологическа увереност, струва ми се — чувстваш се напълно уверен в самия себе си, напълно заел своето място в самия себе си и в заобикалящото те. Но ако в същото време можеше да присъстваш в тази действителност откъм мен или откъм Бабс, ако ти беше дадена някаква вездесъщост, разбираш ли, и ако можеше да бъдеш ей сега, в същата тази стая, но откъм мен с всичко, което съм и съм бил, и с всичко, което е и е била Бабс, може би щеше да осъзнаеш, че твоят евтин егоцентризъм не ти дава никаква валидна действителност. Дава ти единствено вяра, основаваща се на ужаса, нуждата да утвърждаваш всичко наоколо, за да не се плъзнеш във фунията, да излезеш от другия й край и да се окажеш кой знае къде.