Хулио Кортасар - Игра на дама

— Как ще направиш кафето на тъмно?

— Не знам — каза Мага, която тракаше с чашите. — Преди имаше някаква светлина.

— Роналд, запали лампата — каза Оливейра. — Под стола ти е. Завърти абажура, това е класическа система.

— Всичко е толкова идиотско — каза Роналд, без никой да разбере дали имаше предвид как се пали лампата. Светлината отнесе виолетовите сфери и Оливейра започна малко повече да харесва цигарата. Сега наистина беше добре, беше топло, щяха да пият кафе.

— Ела по-близо — каза Оливейра на Роналд. — Ще ти е по-удобно, отколкото на този стол — има нещо като човка по средата на седалката, която ти се забива в задника. Вонг определено би го включил в пекинската си колекция.

— Много си ми е удобно тук — каза Роналд, — макар че това би могло да предизвика недоразумения.

— Не ти е удобно. Ела. Дами, кафето ще стане ли скоро?

— О, какъв мачист е тази нощ — каза Бабс. — Винаги ли е такъв към теб?

— Почти винаги — каза Мага, без да го погледне. — Помогни ми да избърша този поднос.

Оливейра изчака Бабс да започне въображаеми коментари около правенето на кафе и когато Роналд се спусна от стола и седна до него, му каза няколко думи на ухото. Грегоровиус ги слушаше, но участваше в разговора за кафето и отговорът на Роналд се изгуби в хвалебствията за моката и коментарите за упадъка на техниките за нейното приготвяне. После Роналд отново седна на стола си, точно навреме, за да поеме чашата, която Мага му подаваше. По тавана лекичко започнаха да чукат, два, три пъти. Грегоровиус потрепери и изпи кафето наведнъж. Оливейра се сдържаше да не се разсмее, което между другото най-вероятно щеше да отслаби спазъма в стомаха му. Мага изглеждаше учудена, гледаше ту един, ту друг в полумрака, после затърси опипом цигара по масата, като че ли искаше да се измъкне от нещо, което не разбираше, нещо като сън.

— Чувам стъпки — каза Бабс с подчертан тон а ла Блаватска. — Този старец сигурно е луд, трябва да се внимава, веднъж в Канзас сити… Не, някой се качва.

— Сякаш нося стълбището в ухото си — каза Мага. — Много ми е жал за глухите. Като че ли сега едната ми ръка е на стълбището и я прокарвам по стъпалата, едно след друго. Когато бях малка, изкарах отличен на съчинение, в което описах историята на един шум. Беше симпатичен шум, който ходи насам-натам, случват му се разни неща…

— Аз пък… — каза Бабс. — О кей, о кей, няма защо да ме щипеш.

— Скъпа — каза Роналд, — млъкни за малко, за да разберем чии са тези стъпки. Да, това е царят на пигментите, Етиен, великият апокалиптичен звяр.

„Прие го спокойно — помисли си Оливейра. — Лекарството беше в два, струва ми се. Имаме повече от час спокойствие.“ Не разбираше, нито искаше да разбере защо бе това отлагане, това своеобразно отричане на нещо вече известно. Отричане, негативност… „Да, това е като негатив на действителността, такава-каквато-би-трябвало-да-бъде, тоест… Ама недей да правиш метафизика, Орасио. Alas, poor Yorick, ça suffit. 135Не мога да го избегна, струва ми се по-добре така, отколкото да светнем лампата и да пуснем новината като гълъб. Негатив. Тотално преобръщане… Най-вероятно той е жив, а всички ние — мъртви… По-скромно предложение: убил ни е, защото сме виновни за смъртта му. Виновни, тоест подбудители на някакво положение на нещата… Ей, скъпи мой, накъде се отнасяш, досущ като магаре си, пред очите на което виси морков. А беше просто Етиен, великият звяр на живописта.“

— Отърва кожата — каза Етиен. — Има повече животи от Цезар Борджия, копелето. Обаче повръща яко…

— Разкажи, разкажи — каза Бабс.

— Промивка на стомаха, клизми с не знам какво си, бодоха го къде ли не, сложиха го на специално легло, за да бъде главата му по-ниско от тялото. Повърна менюто на ресторант „Орест“, където май бил обядвал. Чудовищно, дори лозови сърми имаше. А бе не виждате ли, че съм мокър до кости?

— Има топло кафе — каза Роналд — и някакво питие, тръстикова ракия на име каня, която е отвратителна.

Етиен изпръхтя, съблече си шлифера в един ъгъл и се залепи за печката.

— Как е детето, Лусия?

— Спи — каза Мага. — За щастие спи дълбоко.

— Да говорим по-тихо — каза Бабс.

— Към единайсет вечерта дойде на себе си — обясни Етиен с известна нежност. — Е, да, беше станал на парцал. Лекарят ми позволи да се доближа до леглото му и Ги ме позна. „Идиот такъв“, му казах. „Върви по дяволите“, ми отговори той. Лекарят ми каза на ухото, че това е добър признак. В стаята имаше и други типове, прекарах доста сносно, при положение че за мен болниците…