Хулио Кортасар - Игра на дама

— Прилича на прилеп — каза Мага. — Дай, аз ще го затворя. Виждаш ли, лесно е.

— Счупи му две спици — каза Бабс на Роналд.

— Стига си досаждала — каза Роналд. — Освен това си тръгваме веднага, дойдохме само да им кажем, че Ги глътна цяла опаковка гарденал.

— Бедното ангелче — каза Оливейра, който не изпитваше никаква симпатия към Ги.

— Етиен го намерил полужив, ние с Бабс бяхме тръгнали за откриването на една изложба (трябва да ти разкажа за това, невероятно е) и Ги се качил вкъщи и се отровил в леглото, представяш ли си.

— He has no manners at all — каза Оливейра. — C’est regrettable. 128

— Етиен дошъл у нас да ни търси, добре, че всички имат ключ — каза Бабс. — Чул, че някой повръща, влязъл, заварил Ги. Той умирал, Етиен изхвърчал за помощ. Сега е в болница, в тежко състояние. А и този дъжд — каза Бабс покрусена.

— Седнете — каза Мага. — Не там, Роналд, на стола му липсва един крак. Тъмно е заради Рокамадур. Говорете по-тихо.

— Направи им малко кафе — каза Оливейра. — Какво време, приятели.

— Аз ще трябва да си тръгвам — каза Грегоровиус. — Не знам къде съм си оставил шлифера. Не, не там. Лусия…

— Останете на кафе — каза Мага. — Така и така вече няма метро, а тук ни е толкова добре. Би могъл да смелиш кафе, Орасио.

— Мирише на спарено — каза Бабс.

— Винаги й липсва озонът на открито — каза Роналд ядосано. — Като кон е, обича до полуда само чистите неща, без примеси. Основните цветове, гамата от седем тона. Тя не е човек, повярвай ми.

— Човекът е идеал — каза Оливейра, докато търсеше опипом мелничката за кафе. — Въздухът също има своята история, приятел. Преходът от мократа улица с толкова много озон, както казваш ти, към атмосфера, чиято температура и качество са достигнали до сегашното си състояние в продължение на петдесет века… По отношение на дишането Бабс е нещо като Рип ван Уинкъл.

— О, Рип ван Уинкъл — каза Бабс, очарована. — Баба ми разказваше за него.

— В Айдахо, това вече го знаем — каза Роналд. — Но сега проблемът е, че преди половин час Етиен ни звънна по телефона в бара на ъгъла, за да ни каже, че ще е най-добре да прекараме нощта навън или поне да не се връщаме вкъщи, докато не разберем дали Ги ще умре, или ще повърне гарденала. Не би било никак добре ченгетата да се качат и да ни заварят, те могат да съберат две и две, а напоследък Клубът им беше дошъл в повече.

— Какво лошо има в Клуба? — попита Мага, докато бършеше чашите за кафе с хавлиена кърпа.

— Нищо, и именно затова човек е беззащитен. Съседите толкова са се оплаквали от шума, че сме пускали плочи по цяла нощ, от това, че непрекъснато сме влизали и излизали… Освен това Бабс се е карала с портиерката и с всички жени в сградата, те впрочем са между петдесет и шейсет.

— They are awful 129 — каза Бабс, дъвчейки бонбона, който беше извадила от джоба си. — Мирише им на марихуана, дори когато човек готви гулаш.

Оливейра се беше изморил да мели кафе и подаде мелничката на Роналд. Бабс и Мага шепнешком обсъждаха причините за самоубийството на Ги. След като толкова дълго беше търсил шлифера си, Грегоровиус отново се беше разположил в креслото и седеше много тихо с угаснала лула в уста. Чуваше се дъждът по прозореца. „Шьонберг и Брамс — помисли си Оливейра, като извади една «Голоаз». — Не е лошо, обикновено при подобни обстоятелства избира Шопен или Траурния марш за Зигфрид. Вчерашното торнадо е причинило смъртта на две или три хиляди души в Япония. Ако погледнем статистически…“ Но статистиката не премахваше вкуса на лой, който цигарата оставяше в устата му. Разгледа я колкото се може по-добре на светлината на една клечка. Беше превъзходна „Голоаз“, съвсем бяла, с тънко изписани букви и по-твърди влакънца в хартията откъм влажния край. „Винаги навлажнявам цигарите, когато съм нервен — помисли си Оливейра. — Като се сетя за Роз Боб… Да, денят беше майката си трака, а какво ни чака още.“ Най-добре беше да каже на Роналд, за да го предаде той на Бабс по един от своите почти телепатични начини, които така смайваха Перико Ромеро. Теория на комуникацията, една от тези направо омагьосващи теми, които литературата сама по себе си все още не беше докопала поне до появата на хъкслиевците или борхесовците на новото поколение. Сега Роналд се бе присъединил към шепота на Мага и Бабс, въртеше мелничката в забавен каданс и кафето нямаше да стане и след хиляда и петстотин години. Оливейра се плъзна от ужасния стол в стил ар нуво и се нагласи удобно на пода с глава, подпряна на купчина вестници. На тавана имаше някакво странно сияние, което май беше по-скоро субективно видение, отколкото нещо друго. Като затвореше очи, сиянието продължаваше за миг, а после започваха експлозиите на някакви големи виолетови сфери, експлодираха една след друга, буф, буф, буф, всяка сфера очевидно съответстваше на систола или на диастола, макар че знае ли човек. А някъде из къщата, вероятно на третия етаж, звънеше телефон. По това време в Париж, направо невероятно. „Още някой е умрял — помисли си Оливейра. — Не се звъни по друг повод в този град, който уважава съня.“ Спомни си, когато един току-що пристигнал аржентински приятел бе решил, че е съвсем естествено да звънне по телефона в десет и половина вечерта. Кой знае как беше успял да се справи с указателя „Bottin“, да намери някакъв домашен телефон в същата сграда, в която живееше Оливейра, и тутакси да го набере. Лицето на добрия господин от петия етаж по robe de chambre 130, който чукаше на вратата, леденото му изражение, quelqu’un vous demande au téléphone 131, Оливейра, объркан, нахлузва някакъв пуловер, качва се на петия етаж, попада лице в лице с някаква определено разярена госпожа, разбира, че приятелчето Ермида е в Париж, и кога ще се видим, приятел, нося ти новини от кого ли не, от Травълър и момчетата Биду, и така нататък, а госпожата прикрива гнева си в очакване Оливейра да се разплаче при вестта за смъртта на някой много скъп човек, а Оливейра не знае какво да прави, vraiment je suis tellement confus, madame, monsieur, c’était un ami qui vient d’arriver, vous comprenez, il n’est pas du tout au courant des habitudes 132… О, Аржентина, широко скроено разбиране за времето, къщи с отворени врати, много свободно време за пилеене, бъдещето е пред теб, цяло-целеничко, буф, буф, буф, но в очите на това тук, на три метра пред теб, едва ли имаше нещо, не можеше да има нищо, буф, буф, буф, сложен е кръст на цялата теория на комуникацията, нито мама, нито татко, нито сладка каша, нито пиш-пиш, нито буф, буф, нито нищо, само rigor mortis 133и наоколо някакви хора, които дори не бяха жители на Салта или мексиканци, за да продължат да слушат музика, да организират бдение над ангелчето, да се измъкнат като тях по нишката на кълбото прежда, хора, които никога не са били толкова първични, за да превъзмогнат това скандално обстоятелство, като го приемат или се слеят с него, нито толкова постигнали себе си, че да отрекат цялата скандалност и да погледнат на случилото се като на one little casualty 134, като тайфуна Вероника например, помел три хиляди души. „Но всичко това е евтина антропология“, помисли си Оливейра с усещането за хлад в стомаха, който беше тръгнал да предизвиква спазъм. В крайна сметка винаги те удря под лъжичката. „Това е истинската комуникация — предупрежденията, които идват изпод кожата. И за това няма речници, приятел.“ Кой беше изгасил рембрандовата лампа? Не помнеше, преди миг на нивото на пода имаше нещо подобно на прах от старо злато, но колкото и да се опитваше да възстанови какво се беше случило от идването на Роналд и Бабс насам, изобщо не му се получаваше; в някакъв момент Мага (понеже сигурно е била Мага) или пък Грегоровиус, някой беше изгасил лампата.