Хулио Кортасар - Игра на дама

Етиен бе опрял рамото си на Оливейра. Роналд, седнал с кръстосани крака, тананикаше „Big Lip Blues“ и си мислеше, че Джели Рол е любимият му мъртвец. Оливейра запали една „Голоаз“ и като в картина на Жорж дьо Латур огънчето освети за миг лицата на приятелите, изтръгна от мрака Грегоровиус, свърза шепота на гласа му с едни движещи се устни, рязко намести в креслото Мага и лицето й, винаги жадно в миговете на невежество и обяснения, меко окъпа отпуснатата Бабс, музиканта Роналд, потънал в жалостиви импровизации. Тогава, точно когато клечката кибрит гаснеше, се чу удар по тавана.

„Il faut tenter de vivre — сети се Оливейра. — Pourquoi?“ 138

Стихът бе изплувал в паметта като лицата на светлината на клечката, за миг и вероятно без никаква причина. Рамото на Етиен го топлеше, даваше му измамното усещане за присъствие, за близост, която смъртта — тази угасваща кибритена клечка — щеше да унищожи, както сега угасваха лицата и формите, както тишината се затваряше около удара там горе.

— И така — завършваше Грегоровиус с поучителен тон, — „Бардо“ ни връща към живота, към необходимостта от един чист живот точно когато вече няма как да избягаме, приковани към леглото с рак вместо възглавница.

— О — каза Мага с въздишка. Беше разбрала доста, някои части от пъзела застанаха по местата си, макар че никога нямаше да постигне съвършенството на калейдоскопа, където всяко стъкълце, всяко клонче, всяко зрънце пясък бяха съвършени, симетрични, ужасно скучни, но затова пък безпроблемни.

— Дихотомиите на Запада — каза Оливейра. — Живот и смърт, отсам и оттатък. Не на това учи твоят „Бардо“, Осип, макар че аз лично нямам и най-малка представа на какво учи твоят „Бардо“. При всички положения ще да е нещо по-гъвкаво, не толкова категоризирано.

— Виж — каза Етиен, който се чувстваше наистина чудесно, макар новината, която му съобщи Оливейра, да се разхождаше из вътрешностите му като рак, само че тези две състояния не си противоречаха. — Виж, шибан аржентинецо, Изтокът не е чак толкова различен, колкото претендират ориенталистите. Само да се вглъбиш малко повече в текстовете им и ще усетиш това, което се усеща винаги — необяснимото изкушение на ума да се самоубие посредством самия себе си. Скорпионът, който си забива собственото жило, писнало му е да бъде скорпион, ама има нужда от скорпионството си, за да престане да бъде скорпион. В Мадрас или в Хайделберг, същината на проблема е една и съща — има някакво неизразимо объркване в началото на началата, от което произтичат явлението, което в този миг ви говори, и вие, които го слушате. Всеки опит това да бъде обяснено се проваля поради една-единствена, разбираема за всички причина, а именно че за да дадеш определение и да разбереш, би трябвало да си извън онова, което подлежи на определение и съответно на разбиране. Ergo , Мадрас и Хайделберг се утешават с разработването на постановки, някои на дискурсивна, други на интуитивна основа, макар че между дискурса и интуицията разликите изобщо не са толкова ясни, което е известно на всеки гимназист. И става така, че човек май се чувства сигурен само на онези територии, които не го засягат дълбоко: когато е играч или завоевател, когато създава различни исторически черупки на основата на етоса, когато оставя централното тайнство във властта на което и да е прозрение. А над и под всичко това — любопитното схващане, че основният инструмент, логосът, който шеметно ни изтръгва от зоологическото равнище, е съвършена измама. И неизбежният извод — търсенето на убежище във внушеното отвън неназовимо, в нечленоразделното, в тъмната нощ на душата, естетическите и метафизическите догадки. Мадрас и Хайделберг представляват различни дозировки на една и съща рецепта, понякога има повече ин, друг път повече ян, но в двата края, нагоре и надолу, има двама хомо сапиенса, еднакво ненамерили обяснение, и двамата яко удрят с крак земята, за да се издигнат по-нагоре, единият за сметка на другия.

— Странно — каза Роналд. — При всички положения би било глупаво да се отрича наличието на някаква действителност, дори и да не знаем какво представлява тя. Оста, която се движи нагоре-надолу, да речем. Как тази ос все още не е послужила, за да разберем какво става в двата й края? От неандерталеца насам…

— Използваш думи — каза Оливейра, като се подпря по-удобно на Етиен. — Страшно им харесва някой да ги измъкне от шкафа и да ги разнася из стаята. Действителност, неандерталец, виж ги как си играят, как ни се пъхат в ушите и се спускат в тях като по пързалка.