Хулио Кортасар - Игра на дама

— Старецът отново чука — каза Мага.

— Трябва да е някой кепенк — каза Осип.

— В къщата няма кепенци. Сигурно е откачил.

Оливейра си обу пантофите и отново седна в креслото. Матето беше чудесно, горещо и много горчиво. Отгоре почукаха два пъти, но не много силно.

— Трепе хлебарки — предположи Грегоровиус.

— Не, хванали са го дяволите и не иска да ни остави да спим. Качи се да му кажеш две думи, Орасио.

— Ти се качи — каза Оливейра. — Не знам защо, но на теб ти има страха повече, отколкото на мен. Поне не изважда на показ своята ксенофобия, апартейд и прочее сегрегации.

— Ако се кача, ще наговоря толкова неща, че ще извика полицията.

— Вали твърде силно. Подхвани го откъм моралната страна, похвали украсата на вратата му. Позови се на майчинските си чувства, такива неща. Хайде, послушай ме.

— Ама така не ми се иска — каза Мага.

— Хайде, миличка — каза Оливейра тихо.

— Но защо искаш да ида аз?

— За да ми направиш удоволствие. Ще видиш, че ще престане.

Почука се още два пъти, после още веднъж. Мага стана и излезе от стаята. Орасио я последва и когато чу, че се качва по стълбите, светна лампата и погледна Грегоровиус. Посочи с пръст към леглото. След минута угаси светлината, докато Грегоровиус се връщаше към креслото.

— Невероятно — каза Осип и хвана бутилката ракия в тъмното.

— Разбира се. Невероятно, неизбежно, всичко това. Обаче никакви траурни изпълнения, приятел. Трябваше да се махна за един ден от тази стая, за да се случат какви ли не ексцесии. Както и да е, едното ще послужи за утеха от другото.

— Не разбирам — каза Грегоровиус.

— Прекрасно ме разбираш. Ça va, ça va 126. Не можеш да си представиш колко малко ме засяга всичко това.

Грегоровиус си даваше сметка, че Оливейра му говори на ти и че това променя нещата, като че ли все още би могло… Каза нещо за Червения кръст, за дежурните аптеки.

— Прави каквото искаш, на мен ми е все едно — каза Оливейра. — Какво става днес… Какъв ден, братче…

Де да можеше да се опъне в леглото, да заспи за няколко години. „Страхливец“, помисли си. Грегоровиус прихвана от неговата неподвижност — палеше лулата си с голямо усилие. Отдалече се чуваше говор, гласът на Мага сред дъжда, старецът, който й отговаряше с крясъци. Хлопна се вратата на някакъв друг апартамент, хората излизаха да протестират заради шума.

— В крайна сметка имаш право — съгласи се Грегоровиус. — Но има някаква отговорност пред закона, струва ми се.

— Имайки предвид случилото се, вече сме затънали до гуша, приятел — каза Оливейра. — Най-вече вие двамата, аз винаги мога да докажа, че съм дошъл твърде късно. Майка оставя дете да умре, докато се отдава на любовник на килима.

— Ако искаш да намекнеш…

— Няма никакво значение, приятел.

— Но това е лъжа, Орасио.

— Все ми е едно, консумирането е маловажен факт. Аз вече нямам нищо общо с всичко това, качих се, защото бях мокър и ми се пиеше мате. Приятел, май идва някой.

— Трябва да повикаме медицинска помощ — каза Грегоровиус.

— Добре, давай. Не ти ли се струва, че е гласът на Роналд?

— Аз няма да остана повече тук — каза Грегоровиус и стана. — Трябва да се направи нещо, казвам ти, че трябва да се направи нещо.

— Но аз съм напълно убеден в това, приятел. Да се действа, винаги да се действа. Die Tätigkeit 127, старче. Само вие ни липсвахте. Говорете тихо, приятели, че ще събудите детето.

— Здрасти — каза Роналд.

— Здравейте — каза Бабс, като се бореше да вкара чадъра в стаята.

— Говорете тихо — каза Мага, която идваше след тях. — Защо не затвориш този чадър, за да можеш да влезеш?

— Имаш право — каза Бабс. — Подобни неща ми се случват навсякъде. Не вдигай шум, Роналд. Идваме само да ви разкажем за Ги, невероятно е. Да не са изгорели бушоните?

— Не, заради Рокамадур.

— Говори тихо — каза Роналд. — И хвърли в някой ъгъл този шибан чадър.

— Много е трудно да го затвори човек — каза Бабс. — А се отваря много лесно.

— Старецът ме заплаши с полиция — каза Мага, като затваряше вратата. — За малко да ме набие, крещеше като луд. Осип, трябва да видите какво държи в стаята си, от стълбището все нещо се вижда. Маса, покрита с празни бутилки, и в средата вятърна мелница, ама толкова голяма, че сякаш е в естествен размер, като ония в полята на Уругвай. И мелницата се въртеше от въздушното течение, аз не се удържах, постоянно поглеждах през процепа на вратата, старецът се беше запенил от яд.

— Не мога да го затворя — каза Бабс. — Ще го оставя тук, в ъгъла.