— Да, заспа точно преди да си пуснем музика. Мокър си до кости, Орасио.
— Бях на концерт, пиано — обясни Орасио.
— Аха — каза Мага. — Съблечи си канадката. Сега ще ти направя едно горещо мате.
— С чашка тръстикова ракия, трябва да е останала някъде още половин бутилка.
— Какво е тръстикова ракия? — попита Грегоровиус. — Това, което наричат грапа ли?
— Не, по-скоро прилича на барацк 122. Много върви след концерти, особено когато е имало премиери с неописуеми последствия. Дали можем да запалим една нищожна и плаха светлинка, която няма да стигне до очите на Рокамадур?
Мага запали една лампа и я сложи на пода, постигайки нещо подобно на осветление а ла Рембранд, което Оливейра прецени като подходящо. Завръщането на блудния син, образ на завръщането, било то мигновено и ефимерно, макар че не знаеше точно защо се бе върнал, бе изкачил полека-лека стъпалата и се бе проснал пред вратата, за да чуе отдалеч края на квартета и шепота на Осип и Мага. „Сигурно вече са се любили като котки“, помисли, докато ги гледаше. Макар че не, невъзможно е да са предположили, че ще се върне тази нощ, те са напълно облечени, а и Рокамадур е в леглото. Ако Рокамадур лежеше върху два стола, а Грегоровиус беше бос и по риза… Освен това, по дяволите, какво значение има, след като излишният е той — стои тук с канадка, от която се стича вода, станал съвсем на нищо.
— Акустиката — каза Грегоровиус. — Какво необикновено нещо е звукът, който прониква в материята и се катери по етажите, преминава през стената до възглавницата на леглото. Не е за вярване. Вие някога потапяли ли сте глава във ваната?
— На мен ми се е случвало — каза Оливейра, като си хвърли канадката в един ъгъл и седна на табуретката.
— Човек може да чуе всичко, което си говорят съседите отдолу, стига само да потопи глава във водата и да слуша. Звуците се предават по тръбите, предполагам. Веднъж в Глазгоу по този начин разбрах, че съседите ми са троцкисти.
— Глазгоу звучи като лошо време, като пристанище, пълно с тъжни хора — каза Мага.
— Твърде много кино — каза Оливейра. — Ама това мате е като опрощение на греховете, толкова успокоява. Майчице, колко вода в обувките. Виж, матето е точка и нов ред. Изпиваш го и можеш да започнеш нов абзац.
— Тези удоволствия на пампата завинаги ще останат непознати за мен — каза Грегоровиус. — Но ако не се лъжа, се спомена и за някакво питие.
— Донеси ракията — нареди Оливейра. — Струва ми се, че имаше повече от половин бутилка.
— Оттук ли я купувате? — попита Грегоровиус.
„За какъв дявол говори в множествено число? — помисли Оливейра. — Сигурно са се търкаляли цяла нощ, това е непогрешим знак. Както и да е.“
— Не, приятел, брат ми ми я праща. Имам брат в Росарио, който е цяло чудо. Ракия и упреци, праща всичко в изобилие.
Подаде празната кратунка на Мага, която се беше сгушила в краката му с чайника между коленете. Започваше да се чувства по-добре. Усети пръстите на Мага на глезена си, върху връзките на едната обувка. Остави я да му я събуе и въздъхна. Мага събу и подгизналия чорап и уви крака му в двоен лист от „Фигаро Литерер“. Матето беше много топло и много горчиво.
Грегоровиус хареса тръстиковата ракия, не била точно като барацк, но приличала. Последва педантично изброяване на унгарски и чешки питиета, малко носталгия. Чуваше се как дъждът тихо вали, всички се чувстваха толкова добре, най-вече Рокамадур, който от час не беше гъкнал. Грегоровиус говореше за Трансилвания, за някакви свои авантюри в Солун. Оливейра се сети, че на нощното шкафче има пакет „Голоаз“, а вътре платнени пантофи. Опипом се приближи до леглото. „От Париж всяко споменаване на нещо, което е отвъд Виена, намирисва на литература“, казваше Грегоровиус с такъв глас, като че ли молеше за извинение. Орасио намери цигарите, отвори вратичката на нощното шкафче, за да извади пантофите. В мрака различаваше смътно профила на Рокамадур, легнал по гръб. Без да съзнава добре защо го прави, той докосна челото му с пръст. „Майка ми не се осмеляваше да спомене Трансилвания, страхуваше се, че ще я свържат с историите за вампири, като че ли това… А токайското, знаете…“ На колене до леглото Орасио се вгледа по-добре. „Представете си, от Монтевидео — казваше Мага. — Мислиш си, че човечеството е едно цяло, но когато живееш от страната на Ел Серо 123… Токайското птиче ли е?“ „Ами в известен смисъл.“ Естествената реакция при подобни случаи. Да видим, първо… („Какво значи в известен смисъл? Птиче ли е, или не е птиче?“) Беше достатъчно да прокара пръст по устните му, реакция нямаше. „Позволих си един не толкова оригинален образ, Лусия. Във всяко хубаво вино спи едно птиче.“ Изкуствено дишане, що за глупост. Още една глупост — така му треперят ръцете, бос и с мокри дрехи (трябва да го разтрият със спирт, може би ако го разтрият енергично). „Un soir, l’âme du vin chantait dans les bouteilles 124 — скандираше Осип. — Още Анакреонт, струва ми се…“ Можеше едва ли не да се пипне обиденото мълчание на Мага, забележката, която си правеше наум: Анакреонт, гръцки автор, когото изобщо не съм чела. Познават го всички, с изключение на мен. От кого ли ще е този стих, un soir, l’âme du vin? Ръката на Орасио се плъзна между чаршафите, струваше му страхотни усилия да докосне малкото коремче на Рокамадур, студените крачета, по-нагоре трябва да е останала някаква топлинка, но не, беше студен навсякъде. „Да влезеш в шаблона — помисли си Орасио. — Да се развикаш, да запалиш лампата, да вдигнеш обичайната и задължителна гюрултия. Защо?“ Но може би все още… „В такъв случай излиза, че инстинктът, онова, което знам отвътре, не ми служи за нищо. Ако се развикам, пак ще стане като с Берт Трепа, пак глупавият опит да направиш нещо, жалостта. Да си нахлузиш ръкавицата, да направиш каквото трябва да се направи в подобни случаи. А, не, стига. Защо да светвам лампата и да викам, като знам, че няма да има никаква полза? Комедиант, съвършен мръсник и комедиант. Най-многото, което може да се направи, е…“ Чуваше се как чашата на Грегоровиус прави чин-чин с бутилката ракия. „Да, много прилича на барацк.“ С „Голоаз“ в уста и втренчен поглед Оливейра драсна клечка кибрит. „Ще го събудиш“, каза Мага, която сменяше матето. Орасио рязко духна клечката. Известен факт е, че зениците, изложени на лъч светлина, и т.н. Quod erat demo-strandum 125. „Като барацк, само че не толкова ароматна“, казваше Осип.
Читать дальше