Хулио Кортасар - Игра на дама

— Никога не би ми минало през ум…

— Стига, стига. Орасио никога няма да ми го прости, дори и да не е влюбен в Пола. То си е за смях, една нищо и никаква кукличка, от восъка на коледните свещи, прекрасен зелен восък, спомням си го.

— Лусия, трудно ми е да повярвам, че сте могли…

— Никога няма да ми го прости, макар и да не говорим за това. Той знае, понеже видя кукличката, видя и карфиците. Хвърли я на пода и я стъпка с крак. Не разбираше, че става по-зле, опасността се увеличаваше. Пола живее на улица „Дофин“, той отиваше при нея всеки следобед. Разказа ли ви за зелената фигурка, Осип?

— Много е вероятно — каза Осип враждебно и с раздразнение. — Вие всичките сте луди.

— Орасио говореше за нов ред, за възможността да се намери друг живот. Винаги споменаваше смъртта, когато говореше за живота, беше неминуемо и се смеехме много. Каза, че спи с Пола, и тогава разбрах, че той не смята за необходимо да се ядосам или да му направя сцена. Осип, всъщност не бях много ядосана, аз също бих могла да легна с вас сега, ако ми се прииска. Много е трудно да се обясни, не става дума за измяна или нещо от този род, Орасио се вбесяваше от думи като измяна или изневяра. Трябва да призная, че още като се запознахме, той ми каза, че не се счита обвързан. Направих фигурката, защото Пола се беше вмъкнала в моята стая, беше прекалено, знаех, че е способна да ми открадне дрехите, да обуе моите чорапи, да си сложи от моя руж, да даде мляко на Рокамадур.

— Но вие казахте, че не я познавате.

— Тя беше в Орасио, глупак такъв. Колко сте глупав, Осип, колко сте глупав. Бедният Осип, толкова глупав. В канадката му, в кожената й яка, забелязал сте, че канадката на Орасио е с кожена яка. Пола беше в нея, когато той влизаше, в начина, по който гледаше, когато се събличаше ей тук, в този ъгъл, и се миеше прав в този леген, виждате ли го, Осип, тогава от кожата му бавно излизаше Пола, виждах я като призрак и едва се сдържах да не заплача при мисълта, че аз не присъствам по този начин в дома на Пола, Пола никога нямаше да заподозре, че съм в косите или очите, или в космите по тялото на Орасио. Не знам защо стана така, та нали все пак се бяхме обичали. Не знам защо. Защото не мога да мисля и той ме презира заради това, заради такива неща.

(–28)

Някой се качваше по стълбите.

— Може да е Орасио — каза Грегоровиус.

— Може — каза Мага. — Макар че по-скоро е часовникарят от шестия етаж, той винаги се връща късно. Не ви ли се слуша музика?

— По това време? Детето ще се събуди.

— Няма, ще пуснем плочата съвсем тихичко, чудесно ще е да послушаме някой квартет. Може да я пуснем толкова тихо, че да чуваме само ние, сега ще видите.

— Не е Орасио — каза Грегоровиус.

— Не знам — каза Мага, като запали клечка кибрит и зараз-глежда плочите, натрупани в един ъгъл. — Може и да е седнал отвън, от време на време го прихващат едни такива. Понякога стига до вратата, но му идва друго настроение. Пуснете грамофона, това бяло копче до камината.

Имаше нещо подобно на кутия за обувки и Мага, коленичила, сложи плочата опипом в тъмнината, кутията за обувки изскърца леко и един далечен акорд увисна във въздуха, можеше да се улови с ръка. Грегоровиус започна да си пълни лулата, все още леко скандализиран. Не обичаше Шьонберг, но това беше нещо друго — часът, болното дете, нещо като преминаване на границите. Да, беше преминаване. При това идиотско. Но понякога имаше такива пристъпи — някакъв ред си отмъщаваше, че е занемарен. Легнала на пода, едва ли не пъхнала глава в кутията за обувки, Мага изглеждаше заспала.

От време на време се чуваше лекото похъркване на Рокамадур, но Грегоровиус постепенно потъна в музиката и откри, че може да отстъпи, да се остави да бъде понесен от нея, без да протестира, за известно време да се довери на един мъртъв и погребан виенчанин. Мага пушеше легнала на пода, лицето й току изплуваше сред мрака — затворени очи, паднала напред коса, бузите й блестяха, като че ли плачеше, но май не плачеше, беше глупаво да се смята, че може да плаче, по-скоро ядно стисна устни, като чу резкия удар по тавана, после втори, трети. Грегоровиус се стресна и за малко да извика, когато усети една ръка да го хваща за глезена.

— Не обръщайте внимание, това е старецът от горния етаж.

— Но дори ние едва чуваме.

— Чува се по тръбите — каза тайнствено Мага. — Всичко минава по тях — и друг път се е случвало.

— Акустиката е удивителна наука — каза Грегоровиус.

Отгоре продължаваха да чукат. Мага се изправи ядосана и намали още повече звука. Минаха осем-девет акорда, едно пицикато и после отново чукане.