Хулио Кортасар - Игра на дама

— Не може да бъде — каза Грегоровиус. — Абсолютно невъзможно е онзи тип да чува нещо.

— Чува го по-силно от нас, това е лошото.

— Тази къща е като ухото на Дионис.

— На кого? Ох, нещастникът, точно на адажиото. И продължава да чука, Рокамадур ще се събуди.

— Може би ще бъде по-добре…

— Не, не искам. Да продъни тавана. Ще му пусна някоя плоча на Марио дел Монако, да види той, жалко, че нямам нито една. Ама че кретен, отвратително животно.

— Лусия — каза мило Грегоровиус. — Минава полунощ.

— Часът, както винаги — замърмори Мага. — Ще се махна от тази стая. Не мога да пусна плочата по-тихо, вече нищо не се чува. Чакайте, ще върна последната част. Не му обръщайте внимание.

Чукането престана, в един промеждутък от време квартетът вървеше към своя край, не се чуваха дори редките похърквания на Рокамадур. Мага въздъхна, едва ли не завряла глава във високоговорителя. Чукането отново започна.

— Какъв кретен — каза Мага. — Все така става, винаги.

— Не се инатете, Лусия.

— Не ставайте глупав. Писнали са ми, всичките бих ги изхвърлила с ритници. Ако ми се иска да послушам Шьонберг, ако за малко…

Плачеше, с едно-единствено движение вдигна игличката при последния акорд и така, както беше близо до Грегоровиус, наведена над грамофона, за да го изключи, за Грегоровиус бе лесно да обгърне талията й и да я сложи да седне на коленете му. Започна да прокарва ръка по косите й, откри лицето й. Мага плачеше на пресекулки, кашляше и издишваше в лицето му въздух с мирис на тютюн.

— Горкичката, горкичката — повтаряше Грегоровиус, придружавайки думите с ласки. — Нея никой не я обича, никой. Всички са толкова лоши с горкичката Лусия.

— Глупак — каза Мага, като самоотвержено си гълташе сополите. — Плача, защото така ми се иска, и най-вече, за да не ме утешават. Боже мой, какви остри колене, забиват се в мен като ножици.

— Останете така за малко — помоли я Грегоровиус.

— Не искам — каза Мага. — А защо този идиот продължава да чука?

— Не му обръщайте внимание, Лусия. Горкичката…

— Казвам ви, че продължава да чука, това не е за вярване.

— Оставете го да си чука — посъветва я Грегоровиус съвсем неуместно.

— Вие бяхте този, който преди малко се безпокоеше — каза Мага, като се изсмя в лицето му.

— Моля ви, ако знаехте…

— О, аз всичко знам, но вие стойте мирно. Осип — каза изведнъж Мага, когато най-сетне разбра, — оня тип не чука заради плочата, можем да пуснем друга, ако искаме.

— О, майко мила, не.

— Ама не чувате ли, че продължава да чука?

— Ще се кача горе и ще му разбия физиономията — каза Грегоровиус.

— Сега веднага — подкрепи го Мага, като стана с един скок и му направи път. — Кажете му, че няма право да буди хората в един след полунощ. Хайде, качвайте се, вратата вляво, на нея има закачена обувка.

— Обувка, закачена на вратата?

— Да, старецът съвсем е откачил. Има обувка и част от зелен акордеон. Защо не се качвате?

— Не мисля, че си струва — каза Грегоровиус уморено. — Всичко е толкова различно, толкова безполезно. Лусия, вие не разбрахте, че… Както и да е, този тип би трябвало да престане да чука.

Мага отиде до един ъгъл, откачи нещо, което в мрака приличаше на пръчка за обиране на прах с пера в единия край, и Грегоровиус чу ужасен удар по тавана. Горе настъпи тишина.

— Сега можем да слушаме каквото си искаме — каза Мага.

„Дали?“, помисли си Грегоровиус все по-изморен.

— Например — каза Мага — някоя соната на Брамс. Какво чудо, измори се да чука. Чакайте да намеря плочата, сигурно е тук някъде. Нищо не се вижда.

„Орасио е там, отвън — помисли си Грегоровиус. — Седи на площадката, опрял гръб до вратата, и чува всичко. Като хвърляне на таро, нещо, което трябва да намери разрешение, многостен, в който всеки ръб и всяка стена имат непосредствен смисъл, и той не е истинен, докато не се сглоби опосредстваният смисъл, прозрението. И така Брамс, аз, чукането по тавана, Орасио — нещо, което полека-лека тръгва към своето обяснение. Впрочем всичко е безполезно.“ Запита се какво ли ще стане, ако се опита пак да прегърне Мага в тъмното. „Но той е там и слуша. В състояние е да се наслаждава, докато ни слуша, понякога е отвратителен.“ Освен това го беше страх от Орасио, а му беше трудно да си го признае.

— Трябва да е тази — каза Мага. — Да, етикетът от едната страна е сребрист и има две птичета. Кой говори вън?

„Многостен, някакъв кристал, който полека-лека се оформя в мрака — помисли си Грегоровиус. — Сега тя ще го каже, вън ще се случи нещо друго, а аз… Но не знам какво е това и какво е другото.“