Хулио Кортасар - Игра на дама

— Твоите фрази са ми познати — каза Оливейра. — Щом усетиш, че спорът се насочва към нещо, което смяташ за по-конкретно, като прословутото ти действие, се изпълваш с красноречие. Не искаш да проумееш, че действието, също както и бездействието, трябва да се заслужат. Как да действаш без някаква предварителна централна позиция, нещо като одобрение за онова, което смятаме за добро и истинско? Твоите понятия за истина и добро са чисто исторически, основават се на унаследена етика. На мен обаче историята и етиката ми се струват твърде подозрителни.

— Някой път — каза Етиен, ставайки — с удоволствие ще послушам как разсъждаваш по-подробно за това, което наричаш централна позиция. Може да се окаже, че в самия център има една съвършена дупка.

— Не мисли, че не ми е хрумвало — каза Оливейра. — Но дори по естетически причини, които ти си доста подготвен да оцениш, ще приемеш, че между това да се разположиш в центъра или да пърхаш някъде по периферията има качествена разлика, която дава храна за размисъл.

— Орасио — каза Грегоровиус — доста използва думите, които преди малко определено ни съветваше да не използваме. Той е човек, от когото не трябва да се искат речи, а съвсем други работи, мъгляви и необясними като сънища, съвпадения, прозрения и най-вече черен хумор.

— Оня отгоре пак започна да чука — каза Бабс.

— Не, това е дъждът — каза Мага. — Време е да дам лекарството на Рокамадур.

— Има още време — каза Бабс, която побърза да се наведе и чак допря ръчния си часовник до лампата. — Три без десет. Да тръгваме Роналд, късно е.

— Ще си тръгнем в три и пет — каза Роналд.

— Защо в три и пет? — попита Мага.

— Защото първата четвърт от часа винаги носи късмет — обясни Грегоровиус.

— Дай ми още една глътка ракия — помоли Етиен. — Мамка му, нищо не е останало.

Оливейра угаси цигарата. „Бдението — помисли с благодарност. — Истински приятели са, даже Осип, бедничкият. Сега в продължение на четвърт час ще имаме верижни реакции, които никой няма да може да избегне, никой, дори и да си мисли, че следващата година, в същия този час, най-точният и изпълнен с подробности спомен няма да е в състояние да повлияе на отделянето на адреналин или на слюнка, на пот по дланите… Това са доказателствата, които Роналд никога няма да пожелае да проумее. Какво направих тази нощ? Нещо, на пръв поглед, доста чудовищно. Вероятно би могло да се опита с кислородна бутилка, нещо такова. Всъщност е идиотско, бихме му продължили живота а ла мосю Валдемар.“

— Би трябвало да я подготвим — каза му Роналд на ухото.

— Моля те, не говори глупости. Не чувстваш ли, че вече е подготвена, че миризмата вече се носи из въздуха?

— Започвате да шепнете — каза Мага, — когато вече няма нужда.

„Tu paries“ 141, помисли си Оливейра.

— Миризма ли? — мърмореше Роналд. — Аз не усещам никаква миризма.

— Е, добре, вече става три — каза Етиен и потръпна, като че ли му беше студено. — Роналд, напъни се малко, Орасио може и да не е гений, но не е трудно да се разбере какво иска да ти каже. Единственото, което можем да направим, е да останем още малко и да изтърпим това, което ще се случи. А ти, Орасио, сега се сещам, доста добре го каза онова за картината на Рембранд. Има метаживопис, както има и метамузика, старият си е разбирал от работата. Само заслепените от логиката и от добрите маниери могат да се спрат пред един Рембранд и да не усетят, че там се отваря прозорец към нещо друго, знак. За живописта е много опасно, но в замяна на това…

— Живописта е жанр като всички други — каза Орасио. — Но тъкмо като жанр не трябва да се защитава прекомерно. Освен това на всеки Рембранд се падат стотина, които са просто художници, така че живописта е напълно вън от опасност.

— За щастие — каза Етиен.

— За щастие — съгласи се Оливейра. — За щастие всичко върви много добре в най-добрия от възможните светове. Запали голямата лампа, Бабс, ключът е зад стола ти.

— Някъде имаше чиста лъжица — каза Мага и стана.

С усилие, което му се стори отвратително, Оливейра се сдържа да не погледне към дъното на стаята. Заслепена, Мага си търкаше очите, а Бабс, Осип и другите поглеждаха скришом, извръщаха глава и отново поглеждаха натам. Бабс бе посегнала да хване Мага за ръката, но нещо в лицето на Роналд я спря. Етиен стана бавно и опъна все още влажните си панталони. Осип се измъкваше от креслото, казваше, че трябва да си намери шлифера. „Сега трябва да почнат да чукат по тавана — помисли Оливейра и затвори очи. — Няколко удара един след друг и после три, тържествени. Всичко е наопаки, вместо да гасим светлината, я палим, сцената е отсам, какво да се прави.“ Стана на свой ред, усещайки костите си, ходенето през целия този ден, всички неща, които се случиха този ден. Мага беше намерила лъжичката на полицата на камината, зад купчина от плочи и книги. Започна да я бърше с края на полата си, разгледа я на светлината. „Сега ще сипе лекарството в лъжичката и после ще разлее половината, докато стигне до леглото“, каза си Оливейра, като се опираше на стената. Всички пазеха такова мълчание, че Мага ги погледна зачудено, беше й трудно да отвори шишенцето, Бабс понечи да й помогне, да й хване лъжичката, но същевременно лицето й бе сгърчено, като че ли действията на Мага предизвикваха неописуем ужас, Мага наля течността в лъжичката и постави някак си шишенцето на края на масата, където едва намери място за него между тетрадки и листове; и като държеше лъжицата както Блонден пръта за балансиране, както ангелът държи полетелия към бездната светец, тръгна, влачейки пантофи, приближи се бавно до леглото, придружена от Бабс с разкривено лице и полагаща усилия да гледа и да не гледа, после хвърли поглед към Роналд и другите, които се приближаваха зад тях, Оливейра в края на шествието с угаснала цигара в уста.