Хулио Кортасар - Игра на дама

— Винаги го разсипвам… — каза Мага, като спря до леглото.

— Лусия — каза Бабс, доближи ръце до раменете й, но не я докосна.

Течността се разля върху завивката, лъжичката падна отгоре. Мага извика и се хвърли на леглото, по лице, после на една страна, с лице и ръце, притиснали една безучастна и пепелява кукла, която потрепваше и се движеше без никаква убедителност, напразно разтърсвана и милвана.

— Какъв ужас, трябваше да я подготвим — каза Роналд. — Не е честно, подло е. Всички говорим глупости, а това, това…

— Без истерии — каза Етиен грубо. — Поне се дръж като Осип, той не си е изгубил ума. Потърси одеколон, ако има нещо такова. Чуй, старецът отгоре пак започна.

— Има защо — каза Оливейра, който гледаше как Бабс се мъчи да издърпа Мага от леглото. — Каква нощ му спретнахме, братче.

— Да върви по дяволите — каза Роналд. — Ще отида и ще му смачкам физиономията, дърт курвенски син. Ако не уважава чуждото страдание…

— Take it easy 142 — каза Оливейра. — Ето ти одеколона, вземи кърпата, макар белотата й да не е съвършена. Е, добре, трябва да отидем в полицията.

— Аз мога да отида — каза Грегоровиус с шлифер в ръка.

— Разбира се, ти си от семейството — каза Оливейра.

— Ако можеш да си поплачеш — каза Бабс, която галеше челото на Мага, втренчила очи в Рокамадур. — Кърпа със спирт, моля ви, нещо, за да реагира.

Етиен и Роналд почнаха да се суетят около леглото. Ударите по тавана се повтаряха ритмично, Роналд всеки път поглеждаше нагоре и веднъж истерично размаха юмрук. Оливейра се беше оттеглил до печката — гледаше и слушаше оттам. Усещаше умората като товар на раменете си, който го натискаше надолу, беше му трудно да диша, да се движи. Запали друга цигара, последната от пакета. Нещата тръгнаха малко по-добре, Бабс беше намерила едно ъгълче и след като направи нещо като люлка с помощта на два стола и едно одеяло, се съветваше с Роналд (беше любопитно да се наблюдават жестовете им над Мага, изпаднала в хладен делириум, в бурен, но беззвучен монолог от спазми); в един момент те закриха очите на Мага с кърпа („ако е напоена с одеколон, ще я ослепят“, каза си Оливейра) и с невероятна бързина помогнаха на Етиен да вдигне Рокамадур и да го занесе до импровизираната люлка, докато издърпваха завивката изпод Мага и го покриваха с нея, й говореха тихо, галеха я, караха я да диша това, с което беше напоена кърпата. Грегоровиус беше стигнал до вратата и стоеше там, не се решаваше да излезе, гледаше крадешком към леглото и после към Оливейра, който се обърна с гръб към него, но усещаше, че Грегоровиус продължава да го гледа. Когато се реши да излезе, старецът вече беше на площадката, въоръжен с бастун, и Осип със скок се върна вътре. Бастунът удари по вратата. „Нещата тук може да продължат да се развиват“, каза си Оливейра и направи крачка към вратата. Роналд, който беше отгатнал намеренията му, хукна вбесен, а Бабс му крещеше нещо на английски. Грегоровиус искаше да го предотврати, но вече беше късно. Роналд, Осип и Бабс излязоха, последвани от Етиен, който гледаше Оливейра, като че ли беше единственият, запазил малко здрав разум.

— Иди да видиш да не направят някоя глупост — каза му Оливейра. — Старецът е към осемдесет и е луд.

— Tous des cons! — крещеше старецът на площадката. — Bande de tueurs, si vous croyez que ça va se passer comme ça! Des fripouilles, des fainéants. Tas d’enculés! 143

Чудно, но не викаше много силно. От вратата гласът на Етиен се върна като билярдна топка: „Ma gueule, pépère“ 144. Грегоровиус бе хванал едната ръка на Роналд, но на светлината, която идваше от стаята, Роналд бе успял да си даде сметка, че старецът е наистина много стар, и само размаха юмрук пред лицето му, вече не толкова убеден. Оливейра погледна веднъж-дваж към леглото, където Мага лежеше съвсем кротко под завивката. Разтърсваше се от плач с глава точно на мястото, където преди това беше главата на Рокамадур. „Faudrait quand même laisser dormir les gens“, казваше старецът. „Qu’ est-ce que ça me fait, moi, un gosse qu’a claqué? C’est pas une façon d’agir, quand même, on est à Paris, pas en Amazonie.“ 145Гласът на Етиен се извиси и заглуши другия, убеди го. Оливейра си каза, че няма да е толкова трудно да стигне до леглото, да се наведе и да каже няколко думи на ухото на Мага. „Но това ще го направя заради себе си — помисли. — На нея сега не й е до нищо. Аз съм този, който след това ще спи по-спокойно, макар че само така се казва. Аз, аз, аз. Аз ще спя по-спокойно, след като я целуна и я утеша, и й повторя всичко, което другите вече са й казали.“

— Eh bien, moi, messieurs, je respecte la douleur d’une mère — каза гласът на стареца. — Allez, bonsoir messieurs, dames. 146