Хулио Кортасар - Игра на дама

— От толкова време не сме водили хубав метафизически разговор, нали? Вече не се възприема добре между приятели, минава за снобско. Роналд например изпитва ужас от такива неща. Етиен не излиза от слънчевия спектър. Хубаво е тук с теб.

— Всъщност бихме могли да бъдем приятели — каза Грегоровиус, — ако в теб имаше нещо човешко. Подозирам, че Лусия сигурно ти го е казвала повече от веднъж.

— Точно на всеки пет минути. Забележително е какво са в състояние да извлекат хората от думата човешко. А Мага защо не остана с теб, щом грееш от човечност?

— Защото не ме обича. Какво ли не се среща сред хората.

— И сега ще се върне в Монтевидео и ще изпадне отново в онзи живот, който…

— Може и да е отишла в Лука. Където и да е, ще е по-добре без теб. Също както и Пола, и аз, и останалите. Извинявай за откровеността.

— О, така е много добре, Осип Осипович. Защо да се лъжем? Невъзможно е да се живее с артист от театъра на сенките, с укротител на молци. Невъзможно е да се приеме някакъв тип, който по цял ден сглобява рисунки от преливащите се цветове на кръговете, образувани от бензина по водите на Сена. Аз с моите въздушни ключове и катинари, аз, който пиша с дим. Спестявам ти репликата, виждам я, че се задава — няма по-смъртоносни субстанции от онези, които проникват навсякъде, и ги вдишваш, без да усетиш, с думите или с любовта, или с приятелството. Вече е време да ме оставят сам, сам-самичък. Ще признаеш, че не вися на врата на никого. Изчезвай, босненски сине. Другия път, като ме видиш на улицата, все едно не ме познаваш.

— Луд си, Орасио, луд си по един тъп начин, понеже така ти се иска.

Оливейра извади от джоба си парче вестник, което си стоеше там кой знае откога — списък на дежурните аптеки. Онези, които са отворени от осем в понеделник до същия час във вторник.

— Първи участък — прочете. — „Реконкиста“ №446 (31–5488), „Кордоба“ №366 (32–8845), „Есмералда“ №599 (31–1700), „Сармиенто“ №581 (32–2021) 157.

— Какво е това?

— Примери за реалност. Ще ти обясня. Реконкиста, тоест отвоюването — нещо, което сме направили по отношение на англичаните. Кордоба — образован град. Есмералда — циганка, обесена заради любовта на един архидякон. Сармиенто — пръднал бил и ето, пръднята е от вятъра подета. Втори куплет: Реконкиста — улица, където се играе за пари и има ливански ресторанти. Кордоба — чудни сладки. Есмералда — река в Колумбия. Сармиенто 158 — никога не е отсъствал от училище. Трети куплет: Реконкиста — аптека, Есмералда — друга аптека, Сармиенто — трета аптека. Четвърти куплет…

— Когато твърдя, че си луд, то е, защото не виждам изход от прословутото ти неприемане на нещата.

— „Флорида“ №620 (31–2200).

— Не дойде на погребението, защото, макар и да се отказваш от много неща, вече не можеш да погледнеш приятелите си в очите.

— „Иполито Иригойен“ №749 (34–0936).

— А Лусия ще е по-добре на дъното на реката, отколкото в леглото ти.

— „Боливар“ № 800. Телефонът се е поизтрил. Ако на някого от квартала му се разболее детето, няма да може да си купи терамицин.

— Да, на дъното на реката.

— „Кориентес“ №1117 (35–1468).

— Или в Лука, или в Монтевидео.

— Или на „Ривадавия“ №1301 (38–7841).

— Запази тоя списък за Пола — каза Грегоровиус, ставайки. — Аз излизам, ти прави каквото искаш. Не си си у дома, но понеже нищо не е реално и трябва да се започне ex nihil 159\ и така нататък… Ползвай си на воля всичките тези илюзии. Слизам да купя бутилка ракия.

Оливейра го настигна до вратата и положи длан на рамото му.

— „Лавале“ № 2099 — каза Оливейра, като го гледаше в лицето усмихнат. — „Кангальо“ №1501. „Пуейредон“ №53.

— Липсват телефоните — каза Грегоровиус.

— Започваш да разбираш — каза Оливейра и махна ръката си. — Дълбоко в себе си осъзнаваш, че вече не мога да ти кажа нищо, нито на теб, нито на някой друг.

На втория етаж стъпките спряха. „Ще се върне — помисли си Оливейра. — Страх го е, че ще му изгоря леглото или ще му нарежа чаршафите. Горкият Осип.“ Но след миг тропането на обувки продължи надолу по стълбите.

Седнал на леглото, Оливейра прегледа какво има в чекмеджето на нощното шкафче. Един роман на Перес Галдос, сметка от аптеката. Беше нощта на аптеките. Листове, надраскани с молив. Мага беше взела всичко, от по-рано бе останала само миризмата, тапетите по стените, леглото с кувертюрата на райета. Роман на Гаддос, що за хрумване. Когато не беше Вики Баум, беше Роже Мартен дю Гар, а от него — необясним скок към Тристан Л’Ермит, часове наред повтаряше по всякакъв повод „les rêves de l’eau qui songe“ 160, или книжка с китайски суеверия, или разказите на Швитерс, нещо като откуп, покаяние по най-изтънчения и тайнствен начин, а после внезапно поемаше към Джон Дос Пасос, за да погълне в продължение на пет дни огромни порции напечатани букви.