Тогава не е толкова важно дали ще сбъркаш, както ако търсенето на кибуца бе организирано по картите на Географското дружество, с автентични, получили сертификати компаси, северът е на север, западът — на запад; достатъчно е само да се разбере, да се прозре за миг, че в края на краищата кибуцът не е по-невъзможен по това време и при този студ, и след тези дни, отколкото ако си го търсил, съобразявайки се с племето, с достойнство и без да си спечелил яркия епитет инквизитор, без да те зашлевят по лицето с опакото на ръката, без плачещи хора и гузна съвест, и желание да пратиш всичко по дяволите и да се върнеш към членската си книжка, да се прислониш в някоя ниша на което и да е духовно или времево предположение. Щеше да умре, преди да стигне в своя кибуц, но неговият кибуц беше там, далеч, имаше го и той знаеше, че го има, защото бе роден от неговото желание, беше неговото желание така, както той самият бе своето желание, и светът или представата за света бяха желание, бяха неговото желание или желанието — по това време — нямаше особено значение. И тогава можеше да зарови лице в ръцете си, между които имаше място само за да се провре цигарата, и да остане до реката, сред скитниците, и да мисли за своя кибуц.
Клошарката се събуди след сън, в който някой няколко пъти й беше повторил „Ça suffit, conasse“ 182, и осъзна, че Селестен си е тръгнал посред нощ с детската количка, пълна с развалените консерви сардина, които им бяха подарили този следобед някъде в Маре, еврейския квартал. Тото и Лафльор спяха като къртици под вехториите, а новият седеше на пейката и пушеше. Съмваше се.
Клошарката внимателно отмести няколкото поредни броя на „Франс соар“, които я топлеха, и известно време си чеса главата. В шест щеше да има топла супа на улица „Жур“. Беше почти сигурно, че Селестен ще бъде там за супата, и можеше да му вземе консервите сардина, ако вече не ги беше продал на Пипон или Ла Ваз.
— Merde — каза клошарката, като предприе трудната операция изправяне. — Y a la bise, c’est cul. 183
Загърната в черно пардесю, което й стигаше до глезените, тя се приближи до новия. Новият беше съгласен, че студът е едва ли не по-лош от полицията. Когато той й подаде цигара и й я запали, клошарката помисли, че го познава отнякъде. Новият й каза, че и той я познавал отнякъде, и на двамата им стана много приятно, че са се познали в този предутринен час. Клошарката седна на съседната пейка и каза, че още е рано да ходят за супа. Известно време говориха за супи, макар че всъщност новият изобщо нямаше представа от супи, трябваше човек да му обясни къде са най-добрите, наистина беше новак, но проявяваше голям интерес към всичко и може би щеше да се осмели да вземе сардините от Селестен. Поговориха за сардините и новият обеща, че щом видят Селестен, ще му ги поиска.
— Ще извади куката — предупреди го клошарката. — Трябва да си бърз и после да го удариш по главата с каквото намериш. Тонио трябваше да го промушат пет пъти, викаше така, че се чуваше до Понтоаз. C’est cul, Pontoise 184 — добави клошарката с известна тъга.
Новият гледаше изгрева над Вер Галан и върбата, която изтегляше тънките си паяжини от мъглата. Когато клошарката го попита защо трепери, като е облечен с такава канадка, той сви рамене и й предложи нова цигара. Пушеха и пушеха, говореха си и се гледаха със симпатия. Клошарката му обясняваше навиците на Селестен, а новият си припомняше следобедите, в които я бяха виждали, прегърнала Селестен, бяха я виждали по всички пейки и перила на „Пон-де-з-Ар“, на ъгъла на Лувъра до чинарите, които хвърляха тигрови сенки, под порталите на църквата „Сен Жермен л’Оксероа“ и една нощ на улица „Жи-льо-Кьор“, тогава ту се целуваха, ту се блъскаха, пияни до козирката, Селестен беше в художническа роба, а клошарката както винаги беше навлякла пет-шест чифта дрехи и няколко шлифера и пардесюта и държеше някакъв вързоп от червени парцали, откъдето се подаваха ръкави и един счупен корнет, тя бе толкова влюбена в Селестен, че изглеждаше възхитително, бе нацапала лицето му с руж и с нещо като мазнина, съвсем се бяха отнесли в публичната си идилия, накрая бяха тръгнали по улица „Невер“ и тогава Мага бе казала: „Влюбената е тя, на него изобщо не му пука“. И го бе погледнала за миг, преди да се наведе да вземе една зелена връвчица и да си я навие на пръста.
— По това време не е студено — каза клошарката, за да му даде кураж. — Отивам да видя дали на Лафльор не му е останало малко вино. Виното помага през нощта. Селестен отмъкна два литра, които бяха мои, и сардините. Не, не му е останало нищо. Вие сте добре облечен, можете да влезете да купите един литър от Хабеб. И хляб, ако имате и за хляб — много й беше симпатичен новият, макар за себе си да знаеше, че не е нов, че е добре облечен и може да се подпре с лакти на тезгяха на Хабеб и да си пие перното чаша след чаша, без някой да протестира заради лошата миризма, която се разнася от дрехите му, и такива неща. Новият продължаваше да пуши, съгласяваше се разсеяно, извърнал глава на другата страна. Познато лице. Селестен щеше да се сети веднага, защото Селестен е физиономист… — В девет започва истинският студ. Идва от земята, отдолу. Но пък можем да отидем за супа, доста добра е.
Читать дальше