Хулио Кортасар - Игра на дама

— Не е мираж, Еманюел.

— Ta gueule, mon pote 192 — каза Еманюел, като ровеше из безбройните си пластове дрехи, за да намери още някоя бутилка.

После се отплеснаха по други неща, Еманюел му разказа за една удавница, която Селестен видял при моста „Грьонел“, и Оливейра попита за цвета на косата й, но Селестен бил видял само краката, подавали се малко от водата, и офейкал, преди да се изтърси полицията с проклетия си навик да разпитва всичко живо. И когато изпиха почти всичко от втората бутилка и бяха по-доволни от всякога, Еманюел изрецитира откъс от „La mort du loup“ 193, а Оливейра нескопосано я въведе в секстините на „Мартин Фиеро“ 194. По площада вече минаваше по някой и друг камион, започваха да се чуват шумовете, които някога Делиус… Но би било напразно да говориш на Еманюел за Делиус, макар че беше чувствителна жена, на която поезията не й стигаше, и за да се изрази, си помагаше с ръце, отъркваше се в Оливейра, за да се отърси от студа, галеше ръката му, тананикаше пасажи от опери и мърмореше нецензурности по адрес на Селестен. Стиснал цигарата между устните си, докато не я усети почти като част от устата си, Оливейра я слушаше, оставяше я да се притиска към него, хладно си повтаряше, че не е по-добър от нея, че в най-лошия случай винаги може да се излекува като Хераклит и че може би най-проницателното послание на Тъмния бе онова, което не бе написал — като оставяше анекдотът, гласът на учениците му да го предаде, вероятно за да може някое тънко настроено ухо някога да го разбере. Беше му забавно, че дружески и съвсем matter of fact 195ръката на Еманюел го разкопчаваше, докато той в същото време бе зает от мисълта, че Тъмния се е потопил в лайна до шията, без да е болен, без изобщо да страда от воднянка, той просто е изписвал фигура, която неговият свят не би му простил под формата на сентенция или урок и която контрабандно бе пресякла границата на времето, за да стигне до нас, примесена с теория, като едва ли не неприятна и мъчителна подробност, съчетана с неговото панта рей 196 — диамант, от който те побиват тръпки, варварска терапия, която дори Хипократ би осъдил, също както заради елементарната хигиена би осъдил и близостта на Еманюел, която полека-лека полягаше върху пияния си приятел и с попил танина език смирено започна да му ближе кура, като поддържаше понятната му мекота с пръсти и каканижеше на някакъв език, на който се говори на котките и на кърмачетата, изцяло безразлична към медитацията, която течеше малко по-нагоре; Еманюел се бе захванала с дейност, която можеше да й донесе много малко полза и идваше от някакво смътно състрадание, за да бъде доволен новият от първата си нощ като клошар, а може би и да се влюби малко в нея, за да накаже Селестен, да забрави странните неща, които мотолевеше на своя език на американски дивак, докато се плъзгаше леко по стената и с въздишка й се оставяше, после зарови ръка в косите на Еманюел и за миг му се стори (но това би трябвало да е адът), че са косите на Пола, още веднъж Пола се бе стоварила отгоре му сред мексикански пончо и пощенски картички на Клее и „Квартета“ на Дърел, за да го доведе до насладата и сама да я изпита отстрани — внимателна, аналитична и чужда, преди да поиска своя пай и да се опъне до него трепереща, да поиска той да я вземе и да й причини болка, с уста, опетнена като устата на сирийската богиня, като Еманюел, която се изправи, дърпана от един полицай, а после изведнъж седна и каза On faisait rien, quoi 197, и внезапно в сивата светлина, която незнайно как беше изпълнила пасажа, Оливейра отвори очи и видя краката на полицая пред своите — смешно разкопчан и с празната бутилка, която се търкаляше, ритната от полицая, вторият ритник беше в бедрото му, жесток удар право по главата на Еманюел, която се наведе и захлипа, а той, неизвестно как, се оказа на колене, единствената логична поза, за да напъха колкото се може по-скоро в панталона си обекта на престъплението, който учудващо бързо се смаляваше и съдействаше да бъде затворен и закопчан, всъщност нищо не беше станало, но как да обясни човек на полицая, който ги буташе към полицейската камионетка на площада, как да обясни на Бабс, че инквизицията е нещо друго, и на Осип, преди всичко на Осип, как да му обясни, че всичко предстои да бъде направено и че единственото прилично нещо бе да отстъпиш назад, за да набереш скорост, да се оставиш да паднеш, за да станеш, може би по-късно, Еманюел, за да може после, кой знае…

— Пуснете я да си иде — помоли Оливейра полицая. — Тя, горката, е по-пияна и от мен.