Хулио Кортасар - Игра на дама

„В крайна сметка — помисли си Оливейра — аз мога да си играя на гробище и сам.“

Отиде да потърси речника на Испанската кралска академия, на чиято корица думата „кралска“ беше настървено изстъргана с бръснарско ножче, отвори го напосоки и спретна на Ману следната гробищна игричка:

„Отегчен от клиентите с техните клепсидри и клептомании, той заподозря клепоухата в клонене към климакса на климактериума. Покритата с климатис клисура се превърна в клоака пред повдигнатите клепачи на клечащите в очакване на подобна на клин клизма, направена от клисар“.

— Мамка му — каза Оливейра възхитен. Помисли дали „мамка му“ не би могла да послужи като отправна точка, но се разочарова, като установи, че я нямаше в гробището; в замяна на това мамарец и мамец мамеха мамалигата, мръсното беше, че мамутът беше омел и мамула, и манатарката.

„Това наистина е некропол — помисли си. — Не разбирам как подвързията се задържа върху подобна гадост.“

Започна да записва друга игра, но не му се получаваше. Реши да опита с типични диалози и потърси тетрадката, в която ги пишеше, след като получеше вдъхновение в метрото, в кафенетата и по кръчмите. Имаше един почти готов типичен диалог между испанци, пооправи го малко, но преди това си изля друга кана вода върху потника.

Типичен диалог между испанци

Лопес. — Живял съм цяла година в Мадрид. Виждате ли, беше през 1925 г. и…

Перес. — В Мадрид ли? Аз тъкмо казвах вчера на доктор Гарсия…

Лопес. — От 1925 до 1926 г., когато преподавах литература в университета.

Перес. — Та му казвах: „Човече, който е живял в Мадрид, знае за какво става дума“.

Лопес. — Катедра, специално създадена за мен, за да чета лекциите си по литература.

Перес. — Точно така, точно така. Значи тъкмо вчера казвах на моя добър приятел доктор Гарсия.

Лопес. — Естествено, когато човек живее там повече от година, много добре знае, че, що се отнася до равнището на обучение, има още доста какво да се желае.

Перес. — Той е син на Пако Гарсия, който беше министър на търговията и отглеждаше бикове.

Лопес. — Срам, повярвайте ми, истински срам.

Перес. — Да, приятелю, и дума да не става. Значи този доктор Гарсия…

Оливейра вече беше леко отегчен от диалога и затвори тетрадката. „Шива — помисли внезапно. — О, космически танцьоре, как ще блестиш, безкраен бронз, под това слънце. Защо мисля за Шива? Буенос Айрес. Човек живее. Колко странно. В крайна сметка се сдобива с енциклопедия. За какво ти беше лятото, о, славею? Ясно е, че би било по-лошо да се специализираш и да прекараш пет години в изучаване на поведението на зеления скакалец. Но погледни какъв невероятен списък, мой човек, погледни го за малко…“

Беше една жълта хартийка, изрезка от някакъв документ, май международен. Някаква публикация на ЮНЕСКО или нещо подобно с имената на членовете на някакъв бирмански съвет. Оливейра започна да чете с наслада списъка и не можа да устои на изкушението да извади молив и да напише следната хитанхафора 220:

„Трите Ууна Кяу Хтин са малко монотонни“ — каза си Оливейра, докато гледаше стиховете. — „Сигурно означава нещо като Негово Превъзходителство Почитаемият. Колко е хубаво онова за Тхири Пянчи У Тхант, приятел, то звучи най-добре. А как ли ще се произнесе думата, която се изписва Хтоон?“

— Здрасти — каза Травълър.

— Здрасти — каза Оливейра. — Какъв студ, приятел.

— Извинявай, ако съм те накарал да чакаш. Пироните, нали разбираш…

— Сигурно — каза Оливейра. — Пиронът си е пирон, най-вече ако е прав. Направи ли пакетче?

— Не — каза Травълър, като се почесваше по едната гърда. — Какъв ужасен ден, приятел, като в пещ.

— Забележи — каза Оливейра, като докосна потника си, съвършено сух. — Ти си като саламандър, живееш в свят на непрекъсната пиромания. Донесе ли мате?

— Не — каза Травълър. — Съвсем забравих за матето. Донесох само пироните.

— Добре, иди го вземи, ще ми направиш пакет и ще ми го хвърлиш.

Травълър погледна своя прозорец, после улицата и накрая прозореца на Оливейра.

— Ще е трудничко — каза. — Ти знаеш, че аз никога не улучвам, дори когато хвърлям от два метра. В цирка непрекъснато ми се подиграват.

— Ама то е все едно че ми го подаваш — каза Оливейра.