Хулио Кортасар - Игра на дама

— Лесна работа — каза Травълър. — Почакай.

— Направи пакетче и ми го хвърли.

— Добре — каза Травълър. — Но сега, като си помисля, ще ми струва големи усилия да стигна до кухнята.

— Защо? — каза Оливейра. — Не е толкова далече.

— Не, ама има въже с простряно пране и такива работи.

— Мини отдолу — предложи Оливейра. — Освен ако не срежеш въжето. Плясъкът на мокра риза върху плочките е нещо незабравимо. Ако искаш, ще ти хвърля джобното си ножче. Хващам се на бас, че ще го забия в рамката на прозореца. Като дете забивах това джобно ножче в каквото и да е от десет метра разстояние.

— Лошото при теб е — каза Травълър, — че насочваш всеки проблем към детството си. Вече ми писна да ти повтарям да почетеш малко Юнг, приятел. Гледай сега какви ги приказваш за това джобно ножче, като че ли е оръжие за междузвездни войни. Човек не може нищо да ти каже, без да размахаш ножчето пред носа му. Кажи ми какво общо има то с малко мате и с няколко пирона.

— Ти не проследи разсъжденията ми — каза Оливейра обидено. — Първо споменах смазаната си ръка, а после преминах към пироните. Тогава ти ми отвърна, че заради някакви въжета не си можел да стигнеш до кухнята, а е доста логично въжетата да ме подсетят за ножчето. Би трябвало да прочетеш Едгар По. Въпреки въжетата на теб ти липсва свързаност, там е проблемът.

Травълър се облакъти на прозореца и погледна към улицата. Малкото сянка се размазваше по паважа и на нивото на първия етаж вече започваше слънчевата материя — жълт екстаз, разлял се навсякъде, който буквално размазваше лицето на Оливейра.

— Следобед това слънце направо ти ебава майката — каза Травълър.

— Не е слънце — каза Оливейра. — Би могъл да забележиш, че това е луната и че е ужасно студено. Тази ми ръка е виолетова, защото е премръзнала. Сега ще гангреняса, а след някоя и друга седмица ще ми носиш гладиоли на гробищата.

— Луната ли? — каза Травълър, като погледна нагоре. — Трябва да ти донеса не друго, а мокри кърпи, и то във „Виейтес“.

— Там най-много се ценят леките цигари „Партикуларес“ — каза Оливейра. — А на теб, Ману, приказките ти една с една не се връзват.

— Сто пъти ти казах да не ми викаш Ману.

— Талита ти вика Ману — каза Оливейра, като разтърси ръката си, сякаш искаше да я откъсне от китката.

— Разликата между теб и Талита — каза Травълър — е очевидна. Не разбирам защо трябва да възприемаш нейния речник. Изпитвам отвращение към раците пустинници, към симбиозата във всичките й форми, лишеите и другите паразити.

— Твоята деликатност направо ми къса сърцето — каза Оливейра.

— Благодаря. Бяхме стигнали до матето и пироните. За какво са ти пирони?

— Все още не знам — каза Оливейра объркан. — Всъщност извадих кутията с пироните и открих, че всичките са изкривени. Започнах да ги изправям и този студ, нали виждаш… Имам усещането, че когато изправя всички пирони, ще разбера за какво ми трябват.

— Интересно — каза Травълър, като го гледаше втренчено. — Понякога с теб се случват доста любопитни неща. Първо пироните, а после целта, за която ти трябват пироните. Това ще да е урок с повишена трудност, старче.

— Ти винаги си ме разбирал — каза Оливейра. — А тревата, както можеш да си представиш, ми трябва, за да си запаря едно хубаво горчиво мате.

— Добре — каза Травълър. — Чакай. Ако се забавя много, можеш да свирнеш, Талита много се забавлява, като те слуша как свиркаш.

Разтърсвайки ръка, Оливейра отиде до умивалника и намокри с вода лицето и косата си. Продължи да се мокри, докато потникът му не подгизна, и се върна до прозореца, за да приложи теорията, според която слънцето, попаднало върху мокър парцал, предизвиква жестоко усещане за студ. „Като си помисля, че ще си умра — каза си Оливейра, — без да видя на първа страница на вестника новината на новините: КУЛАТА В ПИЗА ПАДНА! Тъжно е, като се замислиш.“

Започна да съчинява заглавия, така времето винаги минаваше по-бързо. ОПЛИТА СЕ В ПРЕЖДАТА НА ПЛЕТКАТА И УМИРА ОТ ЗАДУШАВАНЕ В ЗАПАДЕН ПРЕЖДЕПЛЕТ. Преброи до двеста, но не му хрумна никакво друго сносно заглавие.

— Ще трябва да се преместя — измърмори Оливейра. — Тази стая е безкрайно малка. Аз всъщност би трябвало да постъпя в цирка на Ману и да живея с тях. Тревата!

Никой не му отговори.

— Тревата — каза тихо Оливейра. — Тревата, приятел. Не ми причинявай това, Ману. Като си помисли човек, че бихме могли да си говорим през прозорците, с теб и с Талита, може да дойде и госпожа Де Гутусо или момичето, което изпълнява поръчки, и да си играем на гробище и на други игри.