Хулио Кортасар - Игра на дама

— В колелата, които ти изфабрикува, ако трябва да сме честни.

— Не мисля — каза Оливейра. — Аз само подготвих обстоятелствата, както казват онези, дето разбират от такива неща. Играта трябваше да се играе чисто.

— Думи на губещ, старче.

— Не е трудно да загубиш, ако другият ти подлива вода.

— Велик си — каза Травълър. — Чувства на истински гаучо.

Талита знаеше, че по някакъв начин говорят за нея, и продължаваше да гледа към момичето за поръчки, седнало на стола неподвижно и с отворена уста. „Бих дала какво ли не, само да не ги слушам как спорят — помисли си Талита. — За каквото и да говорят, всъщност винаги става дума за мен, но и това не е, макар че е почти това.“ Хрумна й, че ще е забавно да изпусне пакетчето така, че да падне в устата на момичето с поръчките. Но не й стана смешно, усещаше над себе си другия мост, думите, които прелитаха в двете посоки, смеховете, парещото мълчание.

„Като съд е — помисли Талита. — Като церемония.“

Позна Хекрептен, която идваше от другия ъгъл и поглеждаше нагоре. „Кой те съди?“, бе казал Оливейра току-що. Но съдеха не Травълър, а нея. Едно усещане, нещо лепкаво като слънцето по тила и по краката. Щеше да слънчаса, може би това бе присъдата. „Не мисля, че тъкмо ти можеш да ме съдиш“, бе казал Ману. Но съдеха не Ману, а нея. А чрез нея знае ли човек какво друго, докато тъпата Хекрептен махаше с лявата си ръка и й правеше знаци, като че ли още малко и тя ще получи слънчев удар и ще падне на улицата, осъдена безвъзвратно.

— Защо се люлееш така? — попита Травълър, като държеше дъската с две ръце. — Много я клатиш. Ще отидем всички по дяволите.

— Не съм мръднала — каза жално Талита. — Аз само исках да му хвърля пакета и отново да се върна вкъщи.

— Горкичката, слънцето й е напекло главата — каза Травълър. — Това наистина е варварско, приятел.

— Ти си виновен — каза Оливейра бесен. — В Аржентина няма друг като теб с такава способност да забърква каши.

— И ти не падаш по-долу — каза Травълър обективно. — Побързай, Талита. Хвърли му пакета в лицето и най-сетне да престане да ни досажда.

— Малко е късно — каза Талита. — Вече не съм сигурна, че ще улуча прозореца.

— Казах ли ти — прошепна Оливейра, който шепнеше много рядко и само когато бе на ръба да направи нещо чудовищно. — Ето я Хекрептен, натоварена с пакети. Само това ни липсваше.

— Хвърли му тревата както можеш — каза Травълър нетърпеливо. — Не се притеснявай, ако не уцелиш.

Талита наведе глава, косата се спусна като струя по лицето й чак до устата. Трябваше непрекъснато да мига, понеже потта се стичаше в очите й. Усещаше езика си солен и покрит с нещо, подобно на искри, дребни небесни тела, които тичаха и се блъскаха във венците и небцето й.

— Чакай — каза Травълър.

— На мен ли го казваш? — попита Оливейра.

— Не, чакай, Талита. Дръж се здраво, ще ти донеса шапка.

— Не се отдръпвай от дъската — помоли Талита. — Ще падна долу на улицата.

— Енциклопедията и скринът са я затиснали добре. Ти не мърдай, връщам се веднага.

Дъските леко се наведоха надолу, Талита отчаяно се вкопчи в тях. Оливейра изсвири с всичка сила, сякаш за да спре Травълър, но на прозореца вече нямаше никой.

— Какво животно — каза Оливейра. — Не мърдай, дори недей да дишаш. Това е въпрос на живот и смърт, повярвай ми.

— Съзнавам го — каза Талита почти без глас. — Винаги е било така.

— Отгоре на всичко Хекрептен се качва по стълбите. Как ще вземе да ни досажда, майчице. Не мърдай.

— Не мърдам — каза Талита. — Но като че ли…

— Да, но съвсем малко — каза Оливейра. — Ти не мърдай, само това можеш да направиш.

„Вече са ме осъдили — помисли си Талита. — Сега ми остава само да падна, а те ще продължат с цирка, с живота.“

— Защо плачеш? — попита Оливейра заинтригуван.

— Не плача — каза Талита. — Просто се потя.

— Виж — каза Оливейра обидено, — може да съм голям грубиян, но никога не ми се е случвало да бъркам сълзите с потенето. Съвсем различно е.

— Не плача — каза Талита. — Почти никога не съм плакала, кълна ти се. Плачат хора като Хекрептен, която се качва по стълбите, натоварена с пакетите. Аз съм като лебеда, който пее, когато умира — каза Талита. — Това го имаше в една плоча на Гардел.

Оливейра запали цигара. Дъските отново бяха застанали в равновесно положение. Вдъхна дима с удовлетворение.

— Виж, докато се върне онзи идиот Ману с шапката, можем да играем на въпроси везни.

— Хайде — каза Талита. — Тъкмо вчера измислих няколко.