Хулио Кортасар - Игра на дама

— Чудесно. Започвам аз и всеки задава по един въпрос везна. Действието е следното: върху твърдо тяло се нанася покритие от метал, разтворен в течност под действието на електрически ток. Не е ли това древен плавателен съд, с латинско платно, който поема товар около сто тона?

— Разбира се, че е — каза Талита, като отметна косата си назад. — Друг въпрос: ходиш насам-натам, шляеш се, отклоняваш удар с оръжие, парфюмираш се с мускус, уреждаш плащането на десятъка за плодовете още преди да са узрели. Не съответства ли на който и да е извлечен от растенията сок, като вино, олио и т.н.?

— Много добре — съгласи се снизходително Оливейра. — Соковете, извлечени от растенията — вино, олио… Никога нямаше да ми хрумне да си помисля за виното като за растителен сок. Великолепно. Но чуй това: раззеленява се, полето се раззеленява, нещо ми се заплита в косата или в преждата, оплитам се в свади и разправии, отравям водата с лопен или друго подобно вещество, за да се зашеметят рибите и да бъдат уловени. Не съответства ли на развръзката на драматична поема, особено когато развръзката причинява болка?

— Колко хубаво — каза Талита възторжено. — Прекрасно е, Орасио. Ти наистина изстискваш сок от гробището.

— Растителния сок — каза Оливейра.

Вратата на стаята се отвори и влезе Хекрептен, дишаше учестено. Хекрептен беше изрусена, имаше дар слово и вече не се учудваше на гардероб, който се мъдри върху леглото, и на мъж, яхнал дъска.

— Каква жега — каза, като хвърли пакетите на един стол, — най-лошото време да ходиш на пазар, повярвай ми. Какво правиш там, Талита? Не знам защо винаги излизам следобед.

— Добре, добре — каза Оливейра, без да я погледне. — Сега е твой ред, Талита.

— Не си спомням никакъв друг въпрос.

— Помисли, не може да не си спомниш.

— О, да, заради зъболекаря е — каза Хекрептен. — Винаги ми дават най-неподходящите часове, за да ми правят пломби. Казах ли ти, че днес трябваше да ходя на зъболекар?

— Сега се сещам един — каза Талита.

— И виж какво ми се случи — каза Хекрептен. — Отивам при зъболекаря на улица „Уорнес“. Звъня в кабинета и ми отваря прислужницата. Казвам й: „Добър ден“. Тя ми казва: „Добър ден. Влезте, ако обичате“. Аз влизам, тя ме въвежда в приемната.

— Ето какъв е въпросът — каза Талита. — Човек с издути бузи или редица завързани една за друга бъчви, които се подкарват като сал към място, обрасло с острици — склад за стоки от първа необходимост, създаден, за да се снабдяват определени лица на цени по-ниски, отколкото в магазините, и всичко, което се отнася до или има някаква връзка с еклогата. Не съответства ли на прилагането на галванично електричество на живо или мъртво животно?

— Каква прелест — каза Оливейра очарован. — Просто феноменално.

— Казва ми: „Моля седнете за момент“. Аз сядам и чакам.

— Имам още един — каза Оливейра. — Чакай, не си го спомням много добре.

— Имаше още две дами и един господин с дете. Минутите сякаш изобщо не помръдваха. Ако ти кажа, че прочетох от кора до кора цели три броя на „Идилио“. Детето плачеше, бедното създание, а бащата, толкова нервен… Не съм сигурна, но минаха повече от два часа, откакто пристигнах в два и половина. Накрая дойде и моят ред и зъболекарят ми казва: „Влезте, госпожо“. Аз влизам и ми казва: „Не ви ли беше неприятно онова, което ви сложих миналия път?“ Аз му казвам: „Не, докторе, защо да ми е неприятно. Освен това през цялото време дъвчех само от другата страна“. А той ми казва: „Много добре. Така трябва да се прави. Седнете, госпожо“. Аз сядам, а той казва: „Отворете уста, ако обичате“.

Много е любезен този зъболекар.

— Готов съм — каза Оливейра. — Слушай добре, Талита. Защо гледаш назад?

— Да видя дали Ману се връща.

— Ще дойде. Слушай внимателно: действието и резултатът от взаимните удари при турнири и двубои с копия, когато конникът кара коня си да удари с гърди коня на противника, не прилича ли това много на кризисния пик, на най-тежкия и критичен момент от болестта?

— Странно — каза Талита замислено. — Така ли се казва на испански?

— Кое дали се казва така?

— Това, че конникът накарал коня си да нанесе удар с гърди.

— Що се отнася до турнирите, да — каза Оливейра. — Има го в гробището.

— Кризисен пик — каза Талита, — много хубав израз. Жалко, че означава именно това.

— О, същото се отнася до мортаделата и още толкова неща — каза Оливейра. — Абат Бремон вече се е занимавал с това, но какво да се прави. Думите са като нас, раждат се със свое лице и няма шест-пет. Помисли за лицето на Кант, какво можеш да ми кажеш. Или за Бернардино Ривадавия, за да не отиваме толкова далече.