Хулио Кортасар - Игра на дама

Талита завърза с шивашки конец пачката банкноти от по десет песос и механично започнаха да броят останалите.

— Какво пък — каза Талита. — Аз мисля, че Ману има право.

— Разбира се, че има — каза Оливейра. — Но въпреки това е идиотско и ти много добре го знаеш.

— Е, не много добре. Знам го или по-скоро го узнах, когато седях яхнала дъската. Вие сте тези, които го знаете много добре, аз съм по средата, като онази част от везната, която никога не съм знаела как се казва.

— Ти си нашата нимфа Егерия, нашият медиум мост. Сега, като си помисля, разбирам, че когато ти си тук, ние с Ману изпадаме в нещо като транс. Дори Хекрептен го осъзнава и ми го каза именно с този напет глагол.

— Възможно е — каза Талита, като надписваше билетите. — Ако искаш да ти кажа какво мисля, Ману не знае какво да те прави. Обича те като брат, предполагам, че дори ти си го забелязал, и едновременно съжалява, че си се върнал.

— Не трябваше да ме посреща на пристанището. Не съм му пращал картички.

— Досети се, когато Хекрептен напълни балкона със саксии с мушкато. Хекрептен разбрала от министерството.

— Дяволска работа — каза Оливейра. — Когато узнах, че Хекрептен е разбрала по дипломатически път, осъзнах, че единственото, което ми остава, е да й позволя да ми се хвърли в прегръдките като пощуряло теле. Представи си само каква всеотдайност, какъв остър синдром на Пенелопа.

— Ако не ти е приятно да говориш за това — каза Талита, като гледаше към пода, — можем да затворим касата и да идем да потърсим Ману.

— Много ми е приятно, но тези усложнения от страна на съпруга ти ми създават неприятни проблеми със съвестта. А това за мен… С една дума, не разбирам защо ти самата не разрешиш проблема.

— Добре де — каза Талита, като го погледна успокоена, — струва ми се, че онзи следобед нещата станаха ясни за всеки, който не е глупак.

— Така де, ама ето ти го Ману, на другия ден отива да се срещне с шефа и ми издейства службата. Точно когато си бършех сълзите с габардина, преди да изляза да го продавам.

— Ману е добър — каза Талита. — Никога не ще успееш да разбереш колко е добър.

— Странна доброта — каза Оливейра. — Като оставим настрана това, че никога няма да успея да разбера, което, в крайна сметка, трябва да е вярно, позволи ми да ти намекна, че Ману може би иска да си поиграе с огъня. Погледнато както трябва, то си е една циркаджийска игра. А ти — каза Оливейра и я посочи с пръст — имаш съучастници.

— Съучастници?

— Да, съучастници. Аз съм единият и има още някой, който не е тук. Мислиш си, че си стрелката на везната, за да използвам хубавата ти метафора, но не съзнаваш, че накланяш тялото си към едната страна. Трябва да го знаеш.

— Защо не си идеш, Орасио? — каза Талита. — Защо не оставиш Ману на мира?

— Обясних ти вече, щях да излизам да продавам платовете, а този дивак ми намерил работа. Разбери, че няма да му направя мръсно, би било още по-лошо. Би заподозрял каква ли не идиотщина.

— Значи в такъв случай ти оставаш тук, а Ману спи лошо.

— Дай му екуанил.

Талита завърза банкнотите от по пет песос. Когато идваше време за номера на котарака математик, те винаги надничаха, за да го видят, защото тази животинка беше абсолютно непредвидима, вече два пъти отгатна резултата от умножението, преди да успеят да приложат трика с валериана. Травълър беше смаян и помоли близките си да го наблюдават. Тази нощ обаче котаракът беше оглупял, едва докарваше сметките до двайсет и пет, направо трагедия. Докато пушеха в един от входовете към арената, Травълър и Оливейра решиха, че котаракът вероятно се нуждае от храни, богати на фосфор, трябваше да говорят с шефа. Двамата клоуни, които мразеха котарака незнайно защо, танцуваха около естрадата, където животното приглаждаше мустаци под живачната светлина. При третата им обиколка, когато подхванаха някаква руска песен, котаракът извади нокти и се хвърли в лицето на по-възрастния. Както обикновено публиката лудо аплодираше номера. Директорът издърпа котарака и наложи глоба на Бонети, баща и син, задето го предизвикаха. Беше странна нощ, докато гледаше нагоре, както винаги по това време, Оливейра видя Сириус в средата на черната дупка и се замисли за трите дни, когато светът е отворен, когато маните 228се възнасят и има мост от човека към отвора във висините, мост от човека към човека (защото кой би се изкачил до отвора за друго, освен за да слезе променен и да се срещне отново, но по друг начин, със своя род?). Двайсет и четвърти август беше един от трите дни, в които светът се отваряше, ама защо да му мисли толкова, като сега бе едва февруари. Оливейра не си спомняше кои бяха другите два дена, беше чудно, че си спомня само една от трите дати. Защо именно тази? Може би защото имаше осем срички, паметта играе подобни игрички. Но тогава Истината може би е александрин, или стих от единайсет срички, може би ритмите още веднъж бележеха достъпа и отмерваха етапите по пътя. Ето още теми за дисертации на самонадеяни горделивци. Беше удоволствие човек да гледа жонгльора, невероятната му сръчност, млечнобялата арена, където тютюневият дим се носеше над главите на стотици деца от Виля дел Парке — квартал, в който за щастие бяха останали многобройни евкалипти, които уравновесяваха везната, за да споменем още веднъж този юридически инструмент, това квадратче от зодиака.