Хулио Кортасар - Игра на дама

— Така ли се убиват луди?

— Не, ама от време на време хвърлят топа. Както и нормалните, ако ми позволиш подобно лошо сравнение.

— Никак не е оригинално — съгласи се Талита, като нагласи патицата във форма, подобна на паралелепипед, и я завърза с бяла връв.

— Колкото до това, че не спя добре — каза Травълър, като чистеше големия нож с тоалетна хартия, — ти прекрасно знаеш за какво става дума.

— Да предположим, че е така. Но и ти знаеш, че проблем няма.

— Проблемите — каза Травълър — са като нагревателите тип примус — всичко върви много добре, докато не гръмнат. Бих ти казал, че на този свят има телеологически проблеми. Изглежда като да ги няма, както в този момент, докато часовниковият механизъм на бомбата не покаже 12 часа по обед на другия ден. Тик-так, тик-так, всичко е добре. Тик-так.

— Лошото е — каза Талита, — че този, който навива часовника, си ти самият.

— Ръката ми, мишленце, също е белязана от дванайсетия час утре. Междувременно да живеем и да оставим другите да живеят.

Талита намаза патицата с мас — грозна гледка.

— Има ли нещо, за което да ме упрекнеш? — каза, като че ли говореше на пернатото.

— В този миг за абсолютно нищо — каза Травълър. — Утре в дванайсет ще видим дали трябва да продължим този образ до зенита на неговата развръзка.

— Колко приличаш на Орасио — каза Талита. — Невероятно колко много приличаш.

— Тик-так — каза Травълър, търсейки цигарите. — Тик-так, тик-так.

— Да, приличаш — настоя Талита, изпускайки патицата, която пльокна на пода наистина отвратително. — Той също би казал тик-так, той също би говорил образно през цялото време. Ама няма ли да ме оставите на мира? Нарочно ти казвам, че приличаш на него, за да престанем с абсурдите веднъж завинаги. Не е възможно всичко да се промени така с връщането на Орасио. Снощи му го казах, не мога повече, вие си играете с мен, това е като партия тенис, удряте ме и от двете страни, не е честно, Ману, не е честно.

Травълър я прегърна, макар че Талита се дърпаше, и след като настъпи патицата и се плъзна така, че едва не паднаха на пода, той успя да се пребори с нея и да я целуне по върха на носа.

— За теб, мишленце, може и да няма бомба — каза, като й се усмихна с изражение, което размекна Талита и я накара да се намести по-удобно в прегръдките му. — Виж, не е там работата, не си го търся да ми се стовари мълния на главата, но усещам, че не трябва да се пазя с гръмоотвод, че трябва да излизам с открита глава, докато някой ден не удари дванайсет. Едва след този час, след този ден отново ще се почувствам същият. Не е заради Орасио, любов моя, не е само заради Орасио, макар че той дойде като някакъв вестител. И да не беше дошъл, вероятно щеше да ми се случи нещо подобно. Щях да прочета някоя книга, която да отключи процеса, или щях да се влюбя в друга жена… Онези обрати в живота, нали се сещаш, онези неочаквани разкрития на нещо, което човек изобщо не е подозирал, които внезапно довеждат нещата до криза. Би трябвало да го разбереш.

— Ама ти наистина ли мислиш, че той търси мен и че аз…?

— Той изобщо не те търси — каза Травълър, като я пусна. — На Орасио изобщо не му пука за теб. Не се обиждай, знам прекрасно колко много струваш, и винаги ужасно ще те ревнувам от всички, които те гледат или говорят с теб. Но дори Орасио да започне да те сваля, дори в този случай, дори да ме мислиш за луд, пак бих ти повторил, че не значиш нищо за него, следователно няма за какво да се безпокоя. Става дума за нещо съвсем друго — Травълър повиши глас. — За едно проклето съвсем друго нещо, мамка му!

— О — каза Талита, която бе вдигнала патицата и изтриваше настъпеното с някакъв кухненски парцал. — Счупил си й ребрата. Значи било нещо друго. Не разбирам нищо, но може и да имаш право.

— Ако той беше тук — каза Травълър по-тихо, загледан в цигарата си, — също нищо нямаше да разбере. Но щеше много добре да проумее, че става дума за нещо друго. Не е за вярване, но когато той е с нас, стените сякаш се сгромолясват, купища неща отиват по дяволите и изведнъж небето става приказно хубаво, звездите се събират в това панерче за хляб, човек може да си ги обели и да ги изяде, тази патица всъщност е лебедът на Лоенгрин, а отзад, отзад…

— Нали не ви преча? — попита госпожа Де Гутусо, надничайки от входа. — Може би говорите за някакви лични неща, аз не обичам да се пъхам, където не са ме викали.

— Не се притеснявайте — каза Талита. — Влезте, погледнете каква прекрасна птица.

— Разкошна е — каза госпожа Де Гутусо. — Винаги съм казвала, че патицата може и да е жилава, но има особен вкус.