Хулио Кортасар - Игра на дама

— Би ми било приятно — каза Травълър.

— Знаеш ли, всичко просто виси във въздуха. Каквото и да ти кажа, ще бъде като фрагмент от шарката на килим. Липсва лепилото, за да го наречем по някакъв начин — хоп, и всичко заема съответстващото му място и пред теб се ражда прекрасен кристал с всичките си фасети. Лошото е — каза Оливейра, като си гледаше ноктите, — че може би вече се е втвърдил, а аз не съм го проумял и съм останал назад като старчоците, които слушат да се говори за кибернетика и лекичко кимат, а пък си мислят, че вече наближава времето за супата с тънкото фиде.

Канарчето Сто Песос пропя и трелите му бяха преди всичко пронизителни.

— Както и да е — каза Травълър. — Понякога си мисля, че не трябваше да се връщаш.

— Ти си го мислиш — каза Оливейра. — Аз го изживявам. Може всъщност да е едно и също, но да не изпадаме в лесен екстаз. Това, което убива и теб, и мен, е свенливостта, приятел. Разхождаме се голи из къщи, като предизвикваме възмущение у някои дами, но когато стане дума да се изкаже нещо… Разбираш ли, от време на време ми хрумва, че бих могъл да ти кажа… Не знам, може би в момента думите биха ни послужили за нещо, биха послужили. Но тъй като не са думите от ежедневния живот и на матето в двора, на добре смазания разговор, човек се въздържа — точно на най-добрия приятел най-малко могат да се кажат такива неща. Не ти ли се случва понякога да се довериш в много по-голяма степен на първия срещнат?

— Възможно е — каза Травълър, настройвайки китарата. — Лошото е, че при подобни принципи вече не се знае за какво са приятелите.

— Те са, за да са тук, защото знаеш ли какво може да стане във всеки момент.

— Както искаш. Но така ще ни е трудно да се разбираме както някога, в миналото.

— В името на миналото се правят големи глупости в настоящето — каза Оливейра. — Виж, Маноло, ти казваш да се разбираме, но дълбоко в себе си си даваш сметка, че аз също бих искал да се разбирам с теб, а това теб означава много повече от теб самия. Спънката е там, че истинското разбиране е нещо друго. Задоволяваме се с твърде малко. Когато приятелите се разбират добре помежду си, когато влюбените се разбират добре помежду си, когато семействата се разбират добре помежду си, тогава смятаме, че живеем в хармония. Чиста заблуда, огледало за чучулиги. Понякога си мисля, че между двама души, които си разбиват физиономиите с юмруци, има много повече разбиране, отколкото между онези, които гледат нещата отвън. Затова… Ама приятел, аз наистина ставам за сътрудник в неделните броеве на „Ла Насион“.

— Добре я беше подкарал — каза Травълър, докато настройваше най-тънката струна, — ама накрая получи един от онези пристъпи на свенливост, за които говореше по-рано. Напомняш ми на госпожа Де Гутусо, когато й се налага да спомене за хемороидите на мъжа си.

— Този Октавий Цезар ги дрънка едни — измърмори дон Креспо и ги погледна над очилата. — Тук казва, че Марк Антоний бил ял някакво много странно месо в Алпите. Какво иска да каже с тези думи? Козленце, предполагам.

— По-скоро двукрако без пера — каза Травълър.

— В тази книга онези, които не са луди, са много близо до това състояние — каза дон Креспо с уважение. — Трябва да видите какво прави Клеопатра.

— Цариците са сложно нещо — каза госпожа Де Гутусо. — Тази Клеопатра ги е забърквала едни, даваха го на филм. Времената, естествено, са били други, не е имало религия.

— Аз вземам — каза Талита, като прибра при една ръка и шестте карти.

— Какъв късмет имате…

— Ама накрая губя. Ману, свършиха ми парите.

— Помоли дон Креспо да ти развали, той може да е навлязъл във времената на фараоните и да ти даде монети от чисто злато. Слушай, Орасио, онова, което казваше за хармонията…

— Както и да е — каза Оливейра, — щом настояваш да си обърна джобовете и да извадя събралите се там боклуци на масата…

— Не е нужно да се обръщат джобовете. Оставам с впечатлението, че ти си стоиш съвсем спокоен и гледаш как на нас останалите ни се обръща хастарът. Търсиш онова, което наричаш хармония, ама я търсиш точно там, където току-що каза, че я нямало — сред приятелите, в семейството, в града. Защо я търсиш в сегментите на обществото?

— Не знам, приятел. Дори не я търся. На мен всичко ми се случва.

— А защо на теб трябва да ти се случи така, че ние останалите да не можем да спим по твоя вина?

— И аз не спя добре.

— Да ти дам един пример — защо се събра с Хекрептен? Защо идваш да ме виждаш? Нима ние или пък Хекрептен не сме тези, които ти разваляме хармонията?