Хулио Кортасар - Игра на дама

Талита изключи магнетофона, сложи му капака, изгледа го с дълбоко отвращение и си наля чаша лимонада. Не искаше да мисли за онази история с клиниката (директорът казваше „умствената клиника“, което беше идиотско), но ако отказваше да мисли за клиниката (да оставим, че това да откаже да мисли, бе по-скоро надежда, отколкото реалност), веднага влизаше в друг, също така дразнещ порядък. Мислеше едновременно за Ману и Орасио, за сравнението с везната, което Орасио и тя така показно бяха използвали в касата на цирка. Тогава усещането, че някой я обитава, ставаше по-силно, клиниката поне бе мисъл, която плаши, мисъл за нещо непознато, ужасяващо видение на разбеснели се луди по нощници, които се гонят с нож в ръка, размахали табуретки и крака на легла, повръщат върху температурните листове и ритуално мастурбират. Щеше да е доста забавно да види Ману и Орасио в бели престилки да се грижат за лудите. „Ще бъда в известен смисъл важна фигура — скромно си помисли Талита. — Директорът сигурно ще ми повери аптеката на клиниката, ако има аптека. Може и да е аптечка за първа помощ. Ману, както винаги, ще ми се подиграва.“ Трябваше да си преговори някои неща, толкова се забравя, времето с финия си шмиргел, неописуемата битка всеки ден от това лято, пристанището и жегата, Орасио надолу по пристана с недружелюбна физиономия, грубиянският начин, по който я отпратиха с котарака — ти се върни с трамвая, ние имаме да си говорим. И тогава започна време, подобно на незастроен терен, покрит със смачкани консервени кутии, куки, които можеха да ти наранят краката, мръсни локви, закачени по магарешките бодили парцали, вечер циркът с Орасио и Ману, които я гледаха или се гледаха, все по-глупавият или направо гениален котарак, решаващ задачи сред крясъците на пощурялата публика, връщанията пеша, спиранията по лавките, защото Ману и Орасио пиеха бира и говореха, говореха за нищо, слушаха се как говорят сред тази жега и този дим, и тази умора. Аз съм аз, аз съм той, бе го казала, без да помисли, тоест то беше повече от премислено, идваше от селения, където думите бяха като лудите в клиниката, заплашителни или абсурдни същности, живеещи собствен, отделен живот, и внезапно се хвърляха в такъв скок, че никой не можеше да им застане на пътя: Аз съм аз, аз съм той , но той не беше Ману, Той беше Орасио, обитаващият, подмолният нападател, сянка в сянката на стаята им през нощта, проблясването на цигарата, което полека очертаваше контурите на безсънието.

Когато Талита беше уплашена, ставаше и си правеше чай от липов цвят и мента fifty fifty 232. Направи си го, като нетърпеливо очакваше ключът на Ману да задере вратата. Ману беше изрекъл крилатите думи: „На Орасио изобщо не му пука за теб“. Беше обидно, но успокоително. Ману бе казал, че дори ако Орасио започне да я сваля (но не го направи, в никакъв случай дори не би намекнал, че),

лъжичка липов цвят

лъжичка мента

водата по-гореща, да заври, стоп

дори тогава тя няма да значи нищо за него. Но тогава. Но ако не значеше нищо за него, защо бе винаги там, в дъното на стаята, пуши или чете, там е (аз съм аз, аз съм той), сякаш се нуждае от нея, да, така е, нуждае се, увесва й се отдалече като отчаяно всмукване, за да достигне нещо, да види нещо по-добре, да бъде нещо по-добре. Тогава не беше: аз съм аз, аз съм той. Беше обратното: аз съм той, защото аз съм аз. Талита въздъхна, удовлетворена донякъде от добрите си разсъждения и от хубавия чай.

Но не беше само това, защото тогава щеше да се окаже твърде просто. Не бе възможно (логиката все пак служи за нещо) на Орасио едновременно да му пука и да не му пука. От съчетаването на двете неща трябваше да се получи нещо трето, нещо, което няма нищо общо с любовта например (беше толкова тъпо да се мисли за любов, защото любовта бе единствено Ману, единствено Ману до свършека на времената), нещо, доближаващо се до лова, до търсенето, по-скоро ужасно очакване, котката, вторачена в недостижимото канарче, нещо като застиване на времето и на деня, нещо като сгушване. Бучка и половина захар, мирис на поле. Сгушване без обяснения от-тази-страна-на-нещата, докато един ден Орасио не благоволи да проговори, да се махне, да се застреля, каквото и да е обяснение или постъпка, въз основа на която може да се измисли някакво обяснение. А не да стои тук, да пие мате и да ги гледа, с което караше Ману също да пие мате и да го гледа — тримата танцуваха някакъв безкраен бавен танц. „Аз — помисли си Талита — би трябвало да пиша романи, идват ми страхотни идеи.“ Беше толкова потисната, че отново пусна магнетофона и пя, докато не се върна Травълър. И двамата решиха, че гласът на Талита не излиза добре, и Травълър й показа как трябва да се пее багуала. Доближиха магнетофона до прозореца, за да може Хекрептен да отсъди безпристрастно, а даже и Орасио, ако е в стаята, но не беше. На Хекрептен всичко й се стори чудесно и решиха да вечерят заедно у семейство Травълър, като комбинират студеното печено на Талита със салатата, която Хекрептен щеше да направи, преди да тръгне. На Талита всичко й се стори чудесно, освен това й заприлича донякъде на покривка за легло или за чайник, покривало за каквото и да е, също като магнетофона и доволния вид на Травълър — неща, направени или замислени, за да се слагат върху нещо друго, но върху какво, това бе проблемът, а в основата си смисълът на всичко си оставаше същият както преди чая от липов цвят и мента fifty fifty.