Хулио Кортасар - Игра на дама

Щеше да е толкова лесно да разработи една последователна схема, един ред на мислене и на живот, една хармония. Не трябваше нищо повече освен обичайното лицемерие, възвисяването на миналото до стойността на опит, извличането на полза от бръчките по лицето, от преживяното, отразило се в усмивки и паузи с давност повече от четирийсет години. После човек си облича син костюм, сресва си косата по посребрените слепоочия и влиза да види някоя изложба, в Сад или в Ричмънд, в мир със света. Дискретна скептичност, излъчване като да слизаш по склона надолу, плавно навлизане в зрелостта, в брака, в бащинските напътствия в часа на печеното или когато бележникът показва незадоволителни резултати. Казвам ти го, понеже вече много съм живял. Пътувал съм. Когато бях малък. Всички жени са еднакви, казвам ти. Говоря ти от опит, сине. Ти още не познаваш живота.

А всичко това, толкова смешно и толкова всеизвестно, можеше и да е по-зле в друго отношение, в размишленията, неизбежно заплашени от idola fori 233, от думите, които подхлъзват интуицията, от опростяващите вкаменелости, от миговете на умора, когато бавничко изваждаш от джоба на жилетката бялото знаме. Може да се случи и така: предателството протича в пълна самота, без свидетели и съучастници, от ръка на ръка, с мисълта, че това е отвъд личните ангажименти и драмите на сетивата, отвъд етическото изтезание на съзнанието, че си свързан с определена раса или поне с определен народ и език. В най-пълната привидна свобода, без да трябва да даваш сметка никому, да оставиш недоигран мача, да напуснеш кръстовището и да поемеш по който и да е от околните пътища, обявявайки го за необходим или единствен. Мага беше един от тези пътища, друг — литературата (веднага да изгоря тетрадката, нищо, че Хекрептен ще-кърши-ръце), друг — леността, друг — великото безполезно размишление. Застанал пред една пицария на „Кориентес“ №1300, Оливейра си задаваше големите въпроси: „Тогава трябва ли човек да остане насред кръстопътя като главината на колелото? За какво служи знанието или привидното знание, че всеки път е грешен, ако не вървим по него в преследване на цел, която да не е самият път? Не сме Буца, приятел, тук няма дървета, под които да седнем в поза лотос. Ще дойде ченгето и ще ти състави акт“.

Да вървиш по пътя с цел, която не е самият път. От толкова човъркане (каква буква, ч-то, майка на чупенето от училище, чавката и чучура) му оставаше само едно смътно усещане. Да, формулировката ставаше за медитация. И така, посещението в Ел Серо все пак бе имало смисъл, така Мага вече нямаше да бъде изгубена вещ и щеше да се превърне в образ на възможна среща, но вече не с нея, срещата се осъществяваше отсам или отвъд нея, заради нея, но не с нея. А Ману, циркът и тази невероятна идея за лудницата, за която говореха толкова много тези дни, всичко това можеше да има значение, ако се екстраполира, неизбежнъ екстръпулацийъ в часа на метафизиката — тази мелодична дума винаги бе точна за уговорените срещи. Оливейра захапа пицата, опари си венците — винаги ставаше така заради лакомията му — и се почувства по-добре. Но колко пъти бе затварял същия цикъл по купища ъгли, в кафенетата на толкова градове, колко пъти беше стигал до подобни изводи, беше започвал да се чувства по-добре, беше смятал, че ще може да заживее по друг начин, например една вечер, когато отиде да слуша някакъв идиотски концерт, а после… После беше валяло толкова много, защо да си го върти на пръста. Беше като с Талита, колкото повече си го въртеше на пръста, толкова по-лошо ставаше. Тази жена започваше да страда по негова вина, не заради нещо сериозно, а само защото той беше тук и всичко между Талита и Травълър сякаш се променяше, стотици дреболии, за които човек смята, че се подразбират и са естествени, изведнъж се покриваха с бодли и, първоначално започнали като яхния по испански, свършваха като херинга а ла Киркегор, ако не и като нещо по-сериозно. Следобедът с дъската беше завръщане към реда, но Травълър пропусна случая да каже каквото трябваше да каже, така че още същия ден Оливейра да смени квартала и да се махне от живота им, не само че не каза нищо, ами и му намери работа в цирка, доказателство, че. Да се проявява състрадание в този случай би било толкова идиотско, колкото и миналия път: дъжд, дъжд. Дали Берт Трепа още свири на пиано?

(–111)

Талита и Травълър говореха много за прочути луди и за други, по-неизвестни, откакто Ферагуто се беше решил да купи клиниката и да прехвърли цирка с котарака и всичко останало на някой си Суарес Мелиан. На всички и най-вече на Талита им се струваше, че преходът от цирка към клиниката е нещо като крачка напред, макар че на Травълър не му беше съвсем ясна причината за подобен оптимизъм. Докато чакаха да разберат какво ще стане, те живееха в голяма възбуда, непрекъснато излизаха на прозорците или на вратата към улицата, за да обменят впечатления с госпожа Де Гутусо, дон Бунче, дон Креспо и дори с Хекрептен, ако беше наблизо. Лошото беше, че в тия дни се говореше много за революция, че Кампо де Майо ще се разбунтува, и на хората това им се струваше много по-важно, отколкото закупуването на клиниката на улица „Трелес“. В крайна сметка Талита и Травълър решиха да потърсят малко нормален поглед към нещата в един учебник по психиатрия. Тъй като вече бе обичайно всяко нещо да предизвиква възбуда, в деня на готвенето на патицата незнайно защо споровете станаха толкова разгорещени, че Сто Песос пощуря в клетката си, а дон Креспо дебнеше минаването на който и да е познат, за да опише кръгово движение с показалеца на лявата си ръка, допрян до лявото слепоочие. В такива дни от прозореца на кухнята се понасяха гъсти облаци от патешка перушина, имаше блъскане на врати и яростна и непрекъсната диалектика, която стихваше едва по обяд, когато патицата изчезваше до последната кожичка.