Хулио Кортасар - Игра на дама

— Иска да пие мандрагора! — извика дон Креспо шашардисан.

— Какво? — каза госпожа Де Гутусо.

— Мандрагора! Нарежда на робинята си да й поднесе мандрагора. Казва, че искала да заспи. Съвсем е полудяла.

— Трябва да вземе бромурал — каза госпожа Де Гутусо. — Ама в ония времена…

— Много си прав, старче — каза Оливейра, като напълни чашите с тръстикова ракия, — само за едно не си — придаваш на Хекрептен повече значение, отколкото има.

— А ние?

— Вие може и да сте онова лепило, за което говорихме преди малко. Понякога си мисля, че сме свързани едва ли не химически — това е някакъв факт извън самите нас. Рисунка, която се рисува. Ти дойде да ме посрещнеш, не забравяй.

— А защо не? Изобщо не съм мислил, че ще се върнеш такъв досадник, че там толкова са те променили, че ще събудиш у мен такова желание да бъда различен… Не, не е това, не е това. О, ти нито живееш, нито оставяш другите да живеят.

Между двамата китарата подрънкваше едно сиелито 231.

— Трябва само да щракнеш с пръсти ето така — каза Оливейра много тихо — и няма да ме видиш вече. Би било несправедливо по моя вина ти и Талита…

— Талита не я забърквай.

— Не — каза Оливейра. — Не мога да не я забърквам. Ние сме Талита, ти и аз — един доста трисмегистки триъгълник. Пак ти казвам — даваш ми знак и се изключвам сам. Не си мисли, че не разбирам колко си разтревожен.

— Като си тръгнеш сега, няма кой знае колко да оправиш нещата.

— Защо не, бе, човек. Вие нямате нужда от мен.

Травълър изсвири интродукцията към „Злодеят“ и спря. Беше вече тъмна нощ и дон Креспо запали светлина в двора, за да може да продължи да чете.

— Виж — каза Травълър тихо. — При всички положения някой ден ще се преместиш и няма защо аз да ти правя знаци. Може и да не спя нощем, както сигурно ти е казала Талита, но дълбоко в себе си не съжалявам, че дойде. Може би съм имал нужда от това.

— Както искаш, старче. Нещата се нареждат от само себе си, най-добре е човек да запази спокойствие. И при мен не върви чак толкова зле.

— Това прилича на разговор между идиоти — каза Травълър.

— Между чисти монголоиди — каза Оливейра.

— Мислиш си, че ще обясниш нещо, а става все по-лошо.

— Обяснението е добре облечена грешка — каза Оливейра. — Запиши си го.

— Да, и в такъв случай е по-добре да се говори за други неща — какво се случва в радикалната партия. Само че ти… Като че ли става дума за въртележка, все се въртиш около едно и също нещо, бялото конче, после дорестото, после пак бялото. Нали сме поети, братко.

— И то страхотни — каза Оливейра, докато пълнеше чашите. — Хора, които не спят добре и застават на прозореца да дишат чист въздух, такива работи.

— Значи си ме видял снощи.

— Чакай да си помисля. Първо Хекрептен започна да досажда и трябваше да отстъпя. Полекичка, но все пак… После заспах като заклан, за да забравя. Защо ме питаш?

— Няма нищо — каза Травълър и притисна ръка до струните. Госпожа Де Гутусо придърпа стола си към Травълър, при което спечелените монети звъннаха, и го помоли да попее.

— Тук някакъв си Енобарб казва, че нощната влага е отровна — информира ги дон Креспо. — В тази книга всички са откачени, в разгара на битката започват да говорят неща, които са ни в клин, ни в ръкав.

— Добре — каза Травълър, — да направим удоволствие на госпожата, ако дон Креспо няма нищо против. „Злодеят“, танго от Хуан де Диос Филиберто. Ей, пич, напомни ми да ти прочета изповедта на Ивон Гитри, голяма работа е. Талита, иди да донесеш антологията на Гардел. На нощната масичка е, където й е мястото.

— Тъкмо ще ми я върнете — каза госпожа Де Гутусо. — Не че ми трябва, ама обичам книгите да са ми подръка. И съпругът ми е същият, кълна се.

(–47)

Аз съм аз, аз съм той. Сме, но съм аз, първо съм аз, ще браня това да съм аз, докато не мога повече. Аталия, аз съм. Его. Аз. Дипломирана, аржентинка, лакирана, от време на време красива, големи тъмни очи, аз. Аталия Доноси, аз. Аз. Аз-аз, с топката прас. Смешно е.

Ману, колко е щур, да иде в Каса Америка и да вземе под наем това устройство само за да се позабавлява. Rewind. Какъв глас, това не е моят глас. Фалшив, насилен: „Аз съм аз, аз съм той. Сме, но съм аз, първо съм аз, ще браня…“ Stop. Невероятен апарат, но не помага да се мисли на глас или може би човек трябва да свикне, Ману се кани да запише прословутата си радиопиеса за дамите, но няма да направи нищо. Вълшебното око наистина е вълшебно — зелените линии трептят, намаляват, втренчена в мен едноока котка. По-добре човек да го покрие с картонче. Rewind. Лентата се плъзга съвсем гладка, съвсем една и съща. Volume. Да го сложа на 5 или на 5½: „Вълшебното око наистина е вълшебно — зелените линии треп…“ Наистина вълшебно обаче би било гласът ми да каже: „Вълшебното око си играе на криеница, червените линии…“ Много силно ехо, трябва да доближа микрофона и да намаля звука. Аз съм аз, аз съм той. Всъщност съм лоша пародия на Фокнър. Лесни ефекти. На магнетофона ли диктува, или уискито му служи като лента? Магнетофон ли се казва или записващо устройство? Орасио казва магнетофон, учуди се, като видя устройството, каза: „Пич, какъв магнетофон“. В наръчника пише записващо устройство, ония от Каса Америка трябва да знаят. Загадка: Защо Ману купува всичко, дори обувките си, от Каса Америка. Идея фикс, идиотщина. Rewind. Това ще е забавно: „… Фокнър. Лесни ефекти“. Stop. Не е много забавно да се прослушвам отново. Всичко това иска време, време, време. Всичко това иска време. Rewind. Да видим дали тонът няма да е по-естествен: „… ме, време, време. Всичко това иска…“ Пак същото, глас на настинало джудже. Поне вече се оправям добре с устройството, Ману ще има да се чуди, няма ми вяра по отношение на апаратите. На мен, дето съм фармацевт, Орасио дори не би обърнал внимание, гледа те, като че ли си пюре, прекарано през цедка, макарони, които минават през гевгира, пляс, излизат от другия край, хайде да сядаме да ядем. Rewind? Не, да продължим, да угасим светлината. Да говорим в трето лице, може би тогава… Тогава Талита Доноси гаси светлината и остават само вълшебното оченце с червените си линии (може и да се окаже зелено, може и да се окаже виолетово) и пламъчето на цигарата. Жега и Ману, който не си идва от Сан Исидро, единайсет и половина. Там до прозореца е Хекрептен, не я виждам, но все едно е там, до прозореца, по нощница, а Орасио е седнал на масичката си, на нея има свещ, той чете и пуши. Не знам защо, но стаята на Орасио и Хекрептен е по-малко хотелска от тази. Глупачка, толкова е хотелска, че дори хлебарките май имат номера на гърба си, а трябва да търпят и съседството на дон Бунче с туберкулозните му пациенти (прегледът струва 20 песос), с куцукащите и с епилептиците. А отдолу нелегалният и фалшивите танга на момичето с поръчките. Rewind. Минава доста време, докато се пренавие лентата за последната половин минута. Така се върви срещу времето, на Ману би му харесало да поговори за това. Сила на звука 5. „… имат номера на гърба си…“ По-назад. Rewind. Сега: „… Орасио е седнал на масичката си, на нея има зелена свещ…“ Stop. Масичка, масичка. Изобщо не е нужно да казваш масичка, когато си фармацевт. Чисто лигавене. Масичка? Неуместна нежност. Добре, Талита. Стига глупости. Rewind. Цялата лента, още малко и единият й край ще остане свободен, недостатъкът на тази машина е, че човек трябва да изчисли нещата много точно, ако краят излезе, ще изгубиш половин минута, докато го закрепиш отново на ролката. Stop. Точно така, останаха два сантиметра. Какво ли съм казала в началото? Вече не помня, но гласът ми беше като на подплашена мишка, всеизвестният страх от микрофона. Да видим, сила на звука 5½, за да се чува добре. „Аз съм аз, аз съм той. Сме, но първо съм аз…“ Но защо, защо го казвам? Аз съм аз, аз съм той, а после говоря за масичката, после пък се ядосвам. „Аз съм аз, аз съм той. Аз съм аз, аз съм той.“