Хулио Кортасар - Игра на дама

— Да взема да изпия, преди да се кача, чаша fine à l’eau 102 — каза Берт Трепа, като спря до вратата и го загледа. — Малко ми стана хладно от тази приятна разходка, а и дъждът…

— С удоволствие — каза Оливейра разочаровано. — Но може би ще е по-добре да се качите и веднага да си събуете обувките, мокра сте до глезените.

— Е, в кафенето е доста топло — каза Берт Трепа. — Не знам дали Валентин се е върнал, той е в състояние да се мотае насам-натам и да търси приятелите си. В такива нощи се влюбва до уши в когото и да е, като кученце е, повярвайте.

— Сигурно се е прибрал и печката е запалена — Оливейра реши да хитрува. — Един хубав пунш, едни вълнени чорапи… Трябва да се пазите, госпожо.

— О, здрава съм като дърво. Е, не нося пари, за да платя сметката в кафенето. Утре ще трябва да отида в концертната зала да си взема cachet 103… През нощта не е никак сигурно човек да носи толкова пари в джоба си, за съжаление в този квартал…

— За мен ще бъде удоволствие да ви почерпя, каквото ви се пие — каза Оливейра. Беше успял да натика Берт Трепа във входа и от коридора на сградата се носеше по-топъл и влажен въздух с миризма на мухъл и като че ли на гъбен сос. Доволството лека-полека го напускаше, като че ли отминаваше нататък по улицата, вместо да остане с него във входа. Трябваше обаче да се бори с това състояние; радостта бе продължила едва няколко мига, но бе тъй нова, нещо толкова различно, а в момента, когато стана дума за Валентин, легнал във ваната и омазан с котешки лайна, Оливейра бе реагирал с усещането, че сякаш ще може да направи крачка напред, една истинска крачка, без крака и без стъпала, крачка през каменна стена, и ще се окаже там, и ще излезе напред, и ще се спаси от другото, от дъжда по лицето и от водата в обувките. Беше невъзможно да разбере всичко това, както ставаше винаги, когато беше особено необходимо нещо да се разбере. Радост, ръка под кожата, която притиска стомаха му, надежда — ако е мислима подобна дума, ако за него се окажеше възможно нещо неуловимо и смътно да се побере в това понятие надежда; беше твърде идиотско, беше невероятно красиво и вече си отиваше, отдалечаваше се под дъжда, защото Берт Трепа не го канеше да се качи у тях, връщаше го към кафенето на ъгъла, отново го вкарваше в Дневния ред, във всичко, което се беше случило през този ден — Крьовел, крайбрежните улици на Сена, желанието да иде, където му видят очите, старецът на носилката, отпечатаната програма на концерта, Роз Боб, водата в обувките. С жест толкова бавен, сякаш смъкваше планина от плещите си, Оливейра посочи към двете кафенета, които разкъсваха мрака на ъгъла. Но Берт Трепа като че ли нямаше специални предпочитания, внезапно забравяше за намеренията си, мърмореше нещо, без да изпуска ръката на Оливейра, поглеждаше крадешком към потъналия в мрак коридор.

— Върнал се е — каза рязко и вторачи в Оливейра блесналите си от сълзи очи. — Там е, горе е, чувствам го. И не е сам, това е сигурно, винаги, когато ме представя преди концерт, тича да си легне с някое от своите приятелчета.

Задъхваше се, забиваше пръсти в ръката на Оливейра, непрекъснато се обръщаше, като се взираше в тъмнината. Отгоре се дочу сподавено мяукане, приглушено топуркане по витата стълба. Оливейра не знаеше какво да каже и зачака — извади цигара и я запали с усилие.

— Нямам ключ — каза Берт Трепа толкова тихо, че едва я чу. — Никога не ми оставя ключа, когато се готви да легне с някого.

— Но вие имате нужда от почивка, госпожо.

— На него му е все тая дали мога да си почина, или ще пукна. Сигурно са запалили огън и са изгорили малкото въглища, които ми подари доктор Льомуан. И са голи, голи са. Да, в моето легло, голи, отвратителни. А утре аз ще трябва да оправям всичко, Валентин както винаги ще е повръщал на кувертюрата… Утре, както винаги. Аз. Утре.

— Не живее ли наблизо някой приятел, някой, при когото да прекарате нощта?

— Не — каза Берт Трепа, като го погледна косо. — Повярвайте, млади човече, повечето от приятелите ми живеят в Ньойи. Тук са само онези отвратителни старици и алжирците от осмия, най-гадната измет.

— Ако искате, аз бих могъл да се кача и да помоля Валентин да ви отвори — каза Оливейра. — Може би ако почакате в кафенето, всичко ще се уреди.

— Какво ще се уреди — каза Берт Трепа, като провлачваше думите, сякаш беше пила. — Няма да ви отвори, познавам го много добре. Ще си стоят тихо в тъмното. За какво им е сега светлина? Ще я запалят по-късно, когато Валентин се увери, че съм отишла да прекарам нощта в хотел или в някое кафене.