Хулио Кортасар - Игра на дама

— Оливейра — каза Оливейра.

— Оливейра… Des olives 100, Средиземно море… И аз съм южнячка, и двамата сме почитатели на Пан, младежо, и двамата сме почитатели на Пан. Не като Валентин, който е от Лил. Северняците са студени като риби, изцяло под знака на Меркурий. Вярвате ли във Великото творение? Фулканели, разбирате за какво говоря… Не казвайте нищо, разбирам, че сте посветен. Може би още не сте постигнал наистина значимите реализации, докато аз… Вижте „Синтеза“ например. Това, което каза Валентин, е вярно, радиестезията ме насочи към душите близнаци и мисля, че това става ясно в творбата. Или не?

— О, да.

— Вие имате страхотна карма, веднага се усеща… — ръката го стискаше силно, пианистката се възнасяше към размишленията, за което изпитваше нужда да се притисне към Оливейра, а той едва удържаше положението; опитваше се само да я накара да пресече площада и да тръгне с него по улица „Суфло“. „Ако ме видят Етиен или Вонг, ще падне грандиозен бъзик“, мислеше си Оливейра. Но защо трябваше да му пука какво ще си помислят Етиен или Вонг, като че ли след метафизическите реки, примесени с мръсни памуци, бъдещето има някакво значение. „Вече сякаш не съм в Париж и все пак като идиот следя какво ми се случва, неприятно ми е, че тази нещастна бабичка си излива тъгата — ръкомахане на удавник след паваната и концерта, който се оказа кръгла нула. По-гнусен съм от кухненска пачавра, по-гнусен съм от мръсните памуци, всъщност нямам нищо общо със самия себе си.“ Защото това е, което му оставаше, в този час, под дъжда, залепен за Берт Трепа, оставаше му само да долавя, сякаш последна светлина в огромна къща, където една по една угасват всички светлини, оставаше му представата, че той не е това, че се намира някъде като че ли в очакване на себе си, че онзи, който върви из Латинския квартал, повлякъл някаква истерична бабичка, може даже нимфоманка, е просто doppelgänger 101, докато другият, другият… „Да не си останал там, в твоя квартал Алмагро? Или си се удавил при пътуването, в леглата на курвите, в големите преживявания, в прословутото необходимо безредие? Всичко ми звучи като утешение, удобно е да вярваш, че отново можеш да се възстановиш, макар и вече почти да не го вярваш, типът, когото бесят, сигурно още вярва, че в последната минута ще се случи нещо — земетресение, въжето ще се скъса два пъти и ще трябва да го помилват, губернаторът ще се обади по телефона, ще избухне бунт и ще го освободят. На тази бабичка сега й трябва съвсем малко, за да ме хване за дюкяна.“

Берт Трепа обаче се губеше в конвулсии и поучения, беше започнала възторжено да разказва за срещата си с Жермен Тайфер на Лионската гара и как Тайфер й казала, че „Прелюдия за оранжеви ромбове“ е изключително интересна и ще говори с Маргьорит Лонг да я включи в някой свой концерт.

— Щеше да бъде голям успех, сеньор Оливейра, пробив.

Но импресариите, знаете, тяхната тирания е най-безсрамната, дори най-добрите изпълнители са жертви… Валентин си мисли, че някой от младите пианисти, които не страдат от скрупули, евентуално би могъл… Макар че и младите са покварени като старите, всички са от един дол дренки.

— Може би вие самата, на друг концерт…

— Не искам да свиря повече — каза Берт Трепа, криейки лице, въпреки че Оливейра много внимаваше да не я гледа. — Срамно е, че все още трябва да излизам на сцена, за да представям за първи път музиката си, когато всъщност би трябвало да бъда муза, разбирате ли, да вдъхновявам изпълнителите, всички би трябвало да идват да ме молят да им позволя да изсвирят моите неща, да ме умоляват, да, да ме умоляват. И аз бих се съгласила, защото мисля, че творчеството ми е искра, която трябва да възпламени чувствителността на публиката тук, в Съединените щати, в Унгария… Да, бих се съгласила, но първо би трябвало да дойдат да ме помолят за честта да изсвирят моята музика.

Стисна пламенно ръката на Оливейра, който, без да знае защо, бе решил да тръгне по улица „Сен Жак“ и вървеше, като полекичка влачеше след себе си пианистката. Леден вятър ги шибаше в лицата и пълнеше с вода устата и очите им, но Берт Трепа изглеждаше чужда на всякакви природни явления, увиснала на ръката на Оливейра, ломотеща нещо, което след определено количество думи завършваше било с хлипане, било с кратък отчаян или подигравателен смях. Не, не живеела на улица „Сен Жак“. Не, но и без това нямало значение къде живее. Било й все едно, можела да върви така цяла нощ, повече от двеста души на премиерата на „Синтеза“.