Хулио Кортасар - Игра на дама

— Сигурно е запалил печката — каза Берт Трепа. — Не че е чак толкова студено, но огънят е приятел на хората на изкуството, не мислите ли? Надявам се, ще се качите при нас с Валентин да пийнем по чашка.

— О, не, госпожо — каза Оливейра. — В никакъв случай, за мен е достатъчно да ви изпратя до дома ви. А освен това…

— Не бъдете толкова свенлив, младежо. Млад сте, нали? Усеща се, че сте млад, по ръката ви например… — пръстите леко се забиха в плата на канадката. — Аз изглеждам по-възрастна, отколкото съм всъщност, вие знаете, животът на човека на изкуството…

— Изобщо не е така — каза Оливейра. — Колкото до мен, отдавна съм прехвърлил четирийсетте, така че вие ме ласкаете.

Произнасяше фразите просто така, не можеше да направи нищо, това вече беше прекалено. Увиснала на ръката му, Берт Трепа говореше за миналото, от време на време спираше насред фразата и като че ли продължаваше да пресмята на ум. На моменти скришом си бъркаше с пръст в носа, като поглеждаше с крайчеца на окото към Оливейра; за да си бръкне с пръст в носа, бързо си сваляше ръкавицата, като се преструваше, че я сърби дланта на ръката, почесваше я с другата ръка (след като я отдръпваше с финес от ръката на Оливейра) и я вдигаше със съвършено движение на пианист, за да си пъхне пръста за част от секундата в ноздрата. Оливейра се правеше, че гледа настрани, и когато обръщаше глава, Берт Трепа отново бе увиснала на ръката му и си бе сложила ръкавицата. Така си вървяха под дъжда и си говореха за разни неща. Докато минаваха покрай Люксембургската градина, обсъждаха живота в Париж, който ставал все по-труден, безмилостната конкуренция от страна на младоците, толкова нахални, колкото и неопитни, неизлечимо снобската публика, цената на бифтека на пазара „Сен Жермен“ или на улица „Бюси“ — елитни места, където може да се намери добър бифтек на разумна цена. Два-три пъти Берт Трепа любезно бе запитала Оливейра за професията му, за надеждите и преди всичко за провалите му, но преди той да успее да й отговори, настъпваше рязък обрат в посока необяснимото изчезване на Валентин, грешката й да изсвири паваната на Аликс Аликс само заради слабостта си към Валентин, но това за последен път. „Педераст“, мърмореше Берт Трепа и Оливейра усещаше как пръстите й се впиваха в плата на канадката. „Заради тази свиня не кой да е, а аз трябва да свиря някаква дрисня, която не е за никъде, докато петнайсет мои творби очакват премиерата си…“ После се спираше под дъжда, съвсем спокойна в своя шлифер (но на Оливейра започваше да му тече във врата, яката от кожа на заек или плъх ужасно миришеше на клетка от зоологическата градина, при всеки дъжд ставаше все същото, нищо не можеше да се направи), и го гледаше, като че ли очакваше отговор. Оливейра й се усмихваше любезно и я подръпваше леко, за да я завлече до улица „Медичи“.

— Вие сте твърде скромен, твърде резервиран — казваше Берт Трепа. — Хайде, разкажете ми за себе си. Вие сигурно сте поет, нали? Ех, и Валентин, като бяхме млади… „Здрачната ода“, какъв успех в „Меркюр дьо Франс“ 99… Картичка от Тибоде, спомням си, като че ли сме я получили тази сутрин. Валентин плачеше в леглото, когато плачеше, винаги лягаше по очи, беше покъртително.

Оливейра се опитваше да си представи Валентин да плаче захлупен по очи в леглото, но единственото, което успяваше да види, бе един мъничък и червен като рак Валентин, всъщност виждаше Рокамадур да плаче по очи в леглото и Мага, която се опитваше да му сложи свещичка, Рокамадур се съпротивляваше, извиваше се, измъкваше дупенцето си от несръчните ръце на Мага. В болницата сигурно бяха сложили на контузения при катастрофата старец някоя и друга свещичка, наистина невероятно колко бяха на мода, би трябвало философски да се анализира тази удивителна реабилитация на ануса, въздигането му до втора уста, до нещо, което вече не се ограничава до отделянето на екскременти, а абсорбира и поглъща малките, парфюмирани, аеродинамични, розово-зелено-бели снаряди. Но Берт Трепа пак не му позволяваше да се концентрира, пак искаше да узнае нещо за живота на Оливейра, притискаше ръката му с една, дори понякога с две ръце, като се извръщаше леко към него с маниера на девойка, от което той даже сега, посред нощ, потреперваше. И така, той е аржентинец, от известно време е в Париж и се опитва да… Хайде да видим, какво се опитваше да? Оказа се трудно да го обясни ей така изведнъж. Той търсеше…

— Красотата, екзалтацията, златната клонка — каза Берт Трепа. — Не ми казвайте нищо, отгатвам прекрасно. И аз навремето дойдох в Париж от По, търсех златната клонка. Но се оказах слаба, младежо, бях… Всъщност как се казвате?