Хулио Кортасар - Игра на дама

В следващите две-три минути Оливейра с известно усилие раздвои вниманието си между невероятния тюрлюгювеч, който Берт Трепа стоварваше с пълна пара, и прикрития, но решителен начин, по който стари и млади се измъкваха от концерта. Смесица от Лист и Рахманинов, „Паваната“ неуморно повтаряше две-три теми, след което се губеше в безкрайни вариации, бравурни парчета (доста лошо изсвирени, с дупки и кръпки навсякъде) и тържествени пасажи тип катафалка, поставена върху лафет, рязко прекъсвани от пиротехнически изпълнения, на които загадъчният Аликс Аликс се отдаваше с удоволствие. Един-два пъти Оливейра предположи, че високата прическа а ла Саламбо на Берт Трепа внезапно ще се разпадне, но знае ли човек колко фуркета я държаха изправена в разгара на целия гръм и трясък на „Паваната“. Ето че дойдоха оргиастичните арпежи, подсказващи финала, повториха се една след друга трите теми (една от тях следваше съвсем точно „Дон Жуан“ на Щраус) и Берт Трепа изля дъжд от все по-интензивни акорди, завършващи с истерично цитиране в по-ниски тонове на първата тема плюс още два акорда, последният от които определено прозвуча фалшиво откъм дясната ръка, но такова нещо може да се случи на всеки и Оливейра пламенно изръкопляска — наистина му беше забавно.

Пианистката обърна лице с едно от своите странни, сякаш предизвикани от пружина движения, и се поклони на публиката. И понеже май броеше с очи присъстващите, нямаше как да не установи, че са останали осем-девет души. Берт Трепа се насочи наляво и излезе с достойнство, а разпоредителката дръпна завесата и предложи бонбони.

От една страна, трябваше да си тръгне, но в целия този концерт имаше някаква атмосфера, която очароваше Оливейра. В крайна сметка горката Трепа се опитваше да представи творби за първи път, което винаги заслужаваше уважение в този свят на тържествени полонези, лунни сонати и танци на огъня. Имаше нещо трогателно в това неописуемо тъпо лице на кукла, натъпкана с кълчища, на костенурка от плат, огромна глупачка, обитаваща някакъв старомоден свят на нащърбени чайници, на старици, слушали как свири Рислер, на събирания с почитатели на изкуството и поезията в салони с овехтели тапети, а те самите с издръжка от четирийсет хиляди франка месечно тайничко молят приятелите си да им дадат по нещо, за да докретат до 30-о число, но изповядват култ към ис-тин-ско-то изкуство в стил Академията Реймънд Дънкан, и не бе трудно човек да си представи физиономиите на Аликс Аликс и на Роз Боб, сметките на дребно, преди да наеме залата за концерти, програмата, печатана на добра воля от някой ученик, безплодните списъци с поканени, покрусата зад кулисите при вида на празната зала и необходимостта все пак да излезе, тя, златната медалистка, все пак трябва да излезе. Беше едва ли не като глава от Селин и Оливейра знаеше, че не е по силите му да си представи нещо по-различно от тази обща атмосфера, от убогото и безполезно съществуване на подобни художествени дейности, останали на доизживяване и поддържани от също такива убоги и безполезни групички. „Естествено, точно на мен трябваше да ми се случи да попадна в това проядено от молци ветрило — ядоса се Оливейра. — Някакъв старец под една кола, а сега Трепа. Да не говорим за кучешкото време навън и за мен самия. Най-вече да не говорим за мен самия.“

В залата бяха останали четирима души и той реши, че ще е най-добре да иде и да седне на първия ред, за да е по-близо до изпълнителката. Стана му забавно от тази своеобразна солидарност, но все пак отиде напред, запуши и зачака. Неизвестно защо една госпожа реши да си тръгне точно в мига, когато Берт Трепа се появи отново, пианистката я изгледа втренчено, преди да се прегъне с усилие, за да поздрави почти празния партер. Оливейра помисли, че госпожата, която току-що си бе тръгнала, заслужава як ритник по задника. Внезапно установи, че всичките му реакции се обуславят от известна симпатия към Берт Трепа въпреки паваната и Роз Боб. „От доста време не ми се е случвало — помисли си. — Да видим дали с годините няма да стана мекушав.“ Толкова много метафизически реки и изведнъж с удивление установява, че му се иска да отиде в болницата да види стареца или да аплодира някаква пристегната в корсет луда. Странно. Сигурно е от студа, от водата в обувките.

„Синтезът Делиб — Сен-Санс“ течеше вече три минути или нещо такова, когато двойката, основната част от останалата публика, стана и демонстративно напусна. На Оливейра пак му се стори, че забелязва хвърления крадешком поглед на Берт Трепа; сега обаче ръцете й като че ли внезапно се стегнаха, свиреше превита над пианото с огромно усилие и използваше всяка пауза, за да погледне косо към партера, където Оливейра и един господин с блажен вид слушаха с всички признаци на съсредоточено внимание. Съдбовният синкретизъм не закъсня да разкрие тайната си дори на лаик като Оливейра: след четири такта от „Чекръкът на Омфала“ следваха други четири от „Девойките от Кадикс“, после лявата ръка изсвирваше „Mon coeur s’ouvre à ta voix“ 97, а дясната спазматично вмъкваше темата на камбаните от „Лакме“, двете заедно преминаваха последователно през „Танц на мъртвите“ и „Копелия“, след това други теми, които програмата приписваше на „Ода за Виктор Юго“, „Жан дьо Нивел“ и „Край бреговете на Нил“, ефектно се редуваха с по-добре познатите и що се отнася до съдбовната страна на нещата, човек не би могъл да си представи нищо по-успешно, затова, когато господинът с блажения вид започна да се смее тихичко и възпитано прикри уста с ръкавица, Оливейра трябваше да признае, че този тип има право, и не можеше да иска от него да замълчи, а и Берт Трепа сигурно имаше същите подозрения, защото грешеше все повече ноти, ръцете й сякаш се парализираха, продължаваше да свири, като разтърсваше китки и виреше лакти с движения на наместваща се в гнездото си кокошка, „Mon coeur s’ouvre à ta voix“, отново „Où va la jeune hindoue?“ 98, два синкретични акорда, един безопашат арпеж, „Девойките от Кадикс“, тра-ла-ла-ла като хлъцване, няколко последователни ноти, подобни (изненадващо) на Пиер Булез, и господинът с блажения вид издаде нещо като мучене и избяга, притиснал ръкавиците до устата си, точно когато Берт Трепа отпускаше ръце, вторачена в клавиатурата, и течеше една дълга секунда, една безкрайна секунда, нещо отчайващо празно между Оливейра и Берт Трепа сами в залата.