Хулио Кортасар - Игра на дама

„Ама че шибано — помисли си Оливейра. — Шибана програма.“

Без да стане ясно как точно се бе оказал там, зад пианото се появи един господин с увиснала гуша и бели коси. Беше облечен в черно и поглаждаше с розовата си ръка верижката, открояваща се върху сакото му в стил фантазе. На Оливейра му се стори, че сакото е доста омазнено. Чуха се сухи аплодисменти, дело на госпожица с виолетов шлифер и очила със златни рамки. С глас, невероятно подобен на папагалски звуци, старецът с гушата подхвана въведение към концерта, благодарение на което публиката узна, че Роз Боб е бивша ученичка по пиано на Берт Трепа, че „Паваната“ на Аликс Аликс била творба на изтъкнат офицер от армията, прикрит зад този скромен псевдоним, и че споменатите две композиции използвали в ограничен мащаб най-модерните похвати при композирането на музика. Що се отнася до „Синтез Делиб — Сен-Санс“ (и тук старецът вдигна поглед в екстаз), той представлявал един от най-съществените примери за новаторство в съвременната музика, определен от авторката, мадам Трепа, като „съдбовен синкретизъм“. Определението било правилно дотолкова, доколкото музикалните гении на Делиб и на Сен-Санс имали тенденция към осмоза, интерфузия и интерфония, всичко това парализирано от прекомерния индивидуализъм на Запада, осъдено да не се слее в едно по-висше синтетично творение, ако не се бе намесило посредничеството на гениалната интуиция на мадам Трепа. Всъщност нейната чувствителност била доловила сходства, изплъзващи се на обикновения слушател, и тя поела благородната, макар и трудна мисия да се превърне в медиум, в мост, чрез който да се осъществи срещата на двамата велики синове на Франция. Време било да се отбележи, че мадам Берт Трепа не е само музикален педагог, но скоро ще отпразнува сребърната си сватба с композиторското изкуство, в служба на което се е отдала. Ораторът просто не се осмелявал в едно въведение към концерт, очакван от публиката — както той добре си давал сметка — с живо нетърпение, да разгърне както трябва анализа на музикалната творба на мадам Трепа. Все пак и с цел да послужи като въображаемо петолиние за онези, които ще чуят за пръв път творбите на Роз Боб и на мадам Трепа, би могъл да резюмира естетиката им като антиструктурни конструкции, тоест автономни клетки звук, плод на чистото вдъхновение, навързани в общата интенция на творбата, но съвършено свободни от класическите, додекафоническите или атоналните канони (последните две определения повтори подчертано натъртено). Така например „Три дисконтинуитетни движения“ на Роз Боб, любима ученичка на мадам Трепа, водели началото си от реакцията, събудена в духа на твореца от хлопването на затръшната със сила врата, а трийсет и двата акорда, оформящи първото движение, представлявали отгласи от това хлопване в естетически план; ораторът смятал, че няма да издаде тайна, ако довери на начетената си аудитория, че техниката на композицията „Синтез Делиб — Сен-Санс“ се родее с най-първичните и езотерични сили на творчеството. Никога нямало да забрави високата чест да присъства на една от фазите на синтеза и да помага на мадам Трепа да борави с рабдомантично махало над партитурите на двамата майстори, за да подбере онези пасажи, чието влияние върху махалото вече било предусетено от удивителната и оригинална интуиция на артистката. И макар че към казаното можели да се добавят още доста неща, ораторът смятал за свой дълг да се оттегли, след като поздрави в лицето на мадам Берт Трепа един от маяците на френския дух и патетичен пример на гений, неразбран от широката публика.

Гушата рязко подскочи и старецът, задавен от вълнение и кашлица, изчезна зад кулисите. Четирийсет ръце произведоха няколко сухи ръкопляскания, няколко клечки кибрит изгубиха главите си, Оливейра се опъна колкото се може повече на стола си и се почувства по-добре. И старецът, претърпял злополуката, сигурно се чувстваше по-добре в болничното си легло, обхванат от сънливостта, която идва след шока — блажено междуцарствие, в което човек отказва да се владее, а леглото е като кораб — платен отпуск, прекъсване на ежедневието. „Дали пък да не ида да го видя тези дни — каза си Оливейра. — Само че току-виж съм му провалил пустинния остров, може да се окажа следата от човешки крак в пясъка. Ей, приятел, ти май ставаш твърде деликатен.“

Аплодисментите го накараха да отвори очи и да стане свидетел на мъчителния поклон, с който мадам Берт Трепа благодареше на публиката. Още преди да види добре лицето й, се парализира от обувките й — толкова мъжки, че никаква пола не можеше да ги скрие. Квадратни и без токчета, с ненужно дамски панделки. Следваше нещо едновременно кораво и обемисто, нещо като дебелана, напъхана в безжалостен корсет. Берт Трепа обаче не беше дебела, дори определението едра изискваше известни уговорки. Сигурно страдаше от ишиас или лумбаго — нещо, което я караше да придвижва цялото си тяло като компактна маса, сега то беше обърнато с лице към публиката и я поздравяваше в мъчителен поклон, после се обърна в профил, плъзна се между табуретката и пианото и прегъвайки се геометрично, успя да седне. От това положение пианистката изви рязко глава и отново поздрави, макар че вече никой не я аплодираше. „Сигурно някой отгоре дърпа конците“, помисли си Оливейра. Марионетките и автоматите му харесваха и очакваше чудеса от съдбовния синкретизъм. Берт Трепа погледна още веднъж към публиката, кръглото й, сякаш посипано с брашно лице изведнъж като че ли събра всички грехове на луната, и устата, подобна на вишна, в наситено тъмночервено, се разтегли и придоби формата на египетска лодка. Отново в профил, малкият нос, подобен на клюн на папагал, се съсредоточи за миг върху клавиатурата, докато ръцете, две торбички от омачкан велур, се разполагаха от до до си . Зазвучаха трийсет и двата акорда на първото дисконтинуитетно движение. Между първия и втория акорд имаше пауза от пет секунди, между втория и третия — петнайсет. На петнайсетия акорд Роз Боб бе постановила пауза от двайсет и пет секунди. Оливейра, който в първия момент беше оценил доброто веберновско използване на паузите от страна на Роз Боб, осъзна, че настоятелните им повторения бързо разваляха впечатлението. Между седмия и осмия акорд имаше покашляния, между дванайсетия и тринайсетия някой енергично драсна клечка кибрит, между четиринайсетия и петнайсетия се чу отчетливо фразата „Ah, merde alors!“ 96, произнесена от русичката девойка. Някъде към двайсетия акорд една от най-овехтелите дами, стопроцентова консервирана девственица, грабна енергично чадъра си и отвори уста, за да каже нещо, което двайсет и първият акорд милосърдно заглуши. Развеселен, Оливейра гледаше Берт Трепа и подозираше, че пианистката ги изучава с онова, което наричат крайчеца на окото. През този крайчец изрязаният клюноподобен профил на Берт Трепа процеждаше един небесносив поглед и на Оливейра му хрумна, че горката жена може би е започнала да пресмята продадените билети. На двайсет и третия акорд един господин с кръгла плешивина се изправи възмутен и след като изсумтя и изпуфтя, излезе от залата, като здраво забиваше токове в пода в осемсекундната тишина, постановена от Роз Боб. След двайсет и четвъртия акорд паузите започнаха да се скъсяват, а от двайсет и осмия до трийсет и втория се постигна нещо като ритъм на погребален марш, който не беше съвсем за пренебрегване. Берт Трепа вдигна обувките си от педалите, положи лявата ръка в скута си и започна второто движение. Това движение продължи само четири такта, всеки един от по три еднакви ноти. Третото движение се състоеше преди всичко в излизане от крайните регистри на клавиатурата и в хроматични движения към центъра, като операцията се повтаряше от вътре на вън, всичко това придружено от трилери и други украшения. В един определен момент, който по никакъв начин не можеше да се предвиди, пианистката спря да свири и стана рязко, поздравявайки с почти предизвикателно изражение, в което обаче Оливейра като че ли забеляза някаква несигурност, дори страх. Една двойка заръкопляска френетично, Оливейра на свой ред се хвана, че ръкопляска, без да знае много добре защо (а когато разбра защо, се ядоса и престана да ръкопляска). Берт Трепа почти веднага застана отново в профил и прокара безразлично пръст по клавиатурата в очакване да се възцари тишина. Започна да свири „Павана за генерал Льоклерк“.