Хулио Кортасар - Игра на дама

(–62)

Спрял на един ъгъл, отегчен от обрата на все по-неясните си размишления (и при това, незнайно защо, нито за миг не го напускаше мисълта, че контузеното старче сигурно лежи в някое болнично легло, а около него любезно безлични сноват лекари, студенти и медицински сестри, питат го за име, възраст и професия, казват му, че няма нищо страшно, веднага го облекчават с инжекции и превръзки), Оливейра гледаше какво става наоколо — който и да е ъгъл на който и да е град съвършено илюстрираше мислите му, така че едва ли не му спестяваше тази работа. В кафенето, спасили се от студа (човек трябваше само да влезе да изпие чаша вино), група зидари стояха на бара и говореха със собственика. Двама студенти четяха и пишеха на една маса и Оливейра виждаше как вдигат очи, поглеждат към групата на зидарите, връщат се към книгата или тетрадката, отново поглеждат натам. От една стъклена кутия към друга — поглеждат, оттеглят се, поглеждат, това бе всичко. Над изнесените навън столчета и масички на кафенето една госпожа от първия етаж като че ли шиеше или кроеше дреха до прозореца. Високата й прическа се движеше ритмично. Оливейра си представяше мислите й, ножиците, децата, които ей сега щяха да си дойдат от училище, съпруга, който приключваше работния ден в някоя канцелария или банка. Зидарите, студентите, госпожата, а сега и един клошар, който идваше от една пряка с бутилка червено вино, подаваща се от джоба му, и буташе детска количка, пълна със стари вестници, консервени кутии, мръсни парцаливи дрехи, една кукла без глава и пакет, от който се подаваше опашката на риба. Зидарите, студентите, госпожата, клошарят, а в павилиончето като за осъдени сякаш на позорния стълб — loterie nationale 92 — една старица с кичури, щръкнали под някаква сива ушанка, с ръце, напъхани в сини ръкавици без пръсти, tirage mercredi 93, в очакване, без да очаква клиента, с мангал с въглища до краката, наместена във вертикалния си ковчег, спокойна, полузамръзнала, предлага късмет и си мисли кой знае за какво, малки съсиреци от мисли, старчески повторения, учителката от детството, която й подарявала сладкиши, съпруг, убит при река Сома, син търговски пътник, вечерта мансардата без течаща вода, супата, която трябва да стигне за три дни, boeuf bourguignon 94, по-евтино от бифтека, tirage mercredi. Зидарите, студентите, госпожата, клошарят, продавачката на лотарийни билети, всяка група, всеки в своята стъклена кутия, но ето че някакъв старец попада под кола и веднага — масово препускане към мястото на произшествието, разпалена обмяна на впечатления, критики, съгласия и разногласия, докато отново не завали и зидарите не се върнат на бара, студентите — на масата си, X към X, Z към Z.

„Само живеейки абсурдно можеш някога да разбиеш този безкраен абсурд — повтори Оливейра. — Уф, ще подгизна, трябва да вляза някъде…“ Видя афишите пред Salle de Geographie и се приюти във входа й. Лекция за Австралия, непознат континент. Среща на учениците на Христос от Монфаве 95. Концерт за пиано на мадам Берт Трепа. Тече записване за курс за метеорите. Станете джудисти за пет месеца. Лекция за градоустройството на Лион. Концертът за пиано щеше да започне съвсем скоро и изобщо не беше скъп. Оливейра погледна небето, сви рамене и влезе. Имаше смътното намерение да отиде до дома на Роналд или до ателието на Етиен, но беше по-добре да го остави за вечерта. Не знаеше защо, но му се струваше забавно пианистката да се казва Берт Трепа. Беше му забавно също, че използва концерта като убежище, за да избяга за малко от самия себе си, иронична илюстрация на много от онова, което бе предъвквал, вървейки по улиците. „Ние сме едно нищо, приятел“, помисли си, докато оставяше сто и двайсет франка на височината на зъбите на старицата, затворена в клетката на касата. Падна му се десети ред само заради проклетията на старицата, защото концертът ей сега щеше да започне, а нямаше почти никой освен няколко плешиви старчета, още няколко с бради, а други съчетаваха и двете характеристики, имаха вид като да са от квартала или роднини на пианистката, две жени на четирийсет-четирийсет и пет години с вехти палта и капещи чадъри, малко млади хора — повечето от тях двойки, които спореха разпалено на фона на побутвания, шумолене на бонбони и скърцането на ужасните виенски столове. Всичко двайсетина души. Миришеше на дъждовен следобед, голямата зала беше мразовита и влажна, зад завесата се дочуваше непрестанен говор. Един старец бе запалил лула и Оливейра побърза да извади своите „Голоаз“. Не се чувстваше особено добре, беше му влязла вода в обувката, миризмата на мухъл и мокри дрехи му беше неприятна. Дърпаше усърдно, докато разпали цигарата, с което я развали. Отвън се чу заекващ звънец и някой от младите настойчиво заръкопляска. Възрастната разпоредителка с нахлупена настрани барета и грим, с който вероятно спеше, дръпна завесата на входа. Едва тогава Оливейра се сети, че са му дали програма. Тя представляваше лошо напечатан лист, от който с известно усилие можеше да се разбере, че мадам Берт Трепа, носителка на златен медал, ще изсвири „Три дисконтинуитетни движения“ от Роз Боб (първо изпълнение), „Павана за генерал Льоклерк“ от Аликс Аликс (първо изпълнение пред гражданска публика) и „Синтез Делиб — Сен-Санс“ от Делиб, Сен-Санс и Берт Трепа.