Хулио Кортасар - Игра на дама

Човек трябва да се бори с това.

Трябва отново да се разположи в настоящето.

Понеже май съм Мондриан, ergo …

Но Мондриан е рисувал своето настояще преди четирийсет години.

(Една снимка на Мондриан, досущ като диригент, съвсем типичен (Хулио де Каро, ecco !), с очила, с пригладена коса и твърда яка, с отвратителния вид на продавач, танцува с някакво пристанищно маце. Какъв тип настояще е усещал Мондриан, докато е танцувал? Платната му и тази негова снимка… Между тях пропъст.)

Стар си, Орасио. Квинт Хораций Оливейра, стар си. Флак. Оливейра, стар слабак.

— Il verse son vitriol entre les cuisses des faubourgs 85 — подиграва се Крьовел.

Какво да правя? Сред големия безпорядък продължавам да вярвам, че съм ветропоказател и след толкова въртене трябва да укажа някаква посока. Да кажеш за някого, че е ветропоказател, е признак на бедно въображение — вижда се въртенето, но не и намерението, върхът на стрелата, който търси къде да се забие и да остане така в реката на вятъра.

Има метафизически реки. Да, любима, разбира се. А ти ще се грижиш за сина си, ще си поплакваш от време на време, докато тук денят вече е друг и грее жълто слънце, което не топли. J’habite à Saint-Germain-des-Prés, et chaque soir j’ai rendez-vous avec Verlaine. / Ce gros pierrot n’a pas changé, et pour courir le guilledou 86 … За двайсет франка в процепа на автомата Лео Фере ти пее за любовта си, или Жилбер Беко, или Ги Беар. А там, в моята страна: „Ако искате да видите живота в розово, / пуснете двайсет сентавос в процепа…“ Сигурно си пуснала радиото (наемът трябва да се плати в понеделник, ще се наложи да те предупредя) и слушаш камерна музика, вероятно Моцарт, или си пуснала някоя плоча много тихо, за да не събудиш Рокамадур. И, струва ми се, не разбираш добре, че Рокамадур е много болен, ужасно слаб и болен, и в болницата ще се грижат по-добре за него. Но вече не мога да говоря с теб за тези неща, с други думи, всичко свърши и аз се шляя наоколо, обикалям, търся посоката, севера, юга, ако изобщо ги търся. Ако изобщо ги търся. Ако обаче не ги търся, тогава какво правя? О, любов моя, липсваш ми, болиш ме по кожата, в гърлото, при всяко вдишване, като че ли празнотата навлиза в гърдите ми, където теб вече те няма.

— Toi — казва Крьовел — toujours prêt à grimper les cinq étages des pythonisses faubouriennes, qui ouvrent grandes les portes du futur. 87

А защо не, защо да не потърся Мага, толкова пъти трябваше само да надникна откъм улица „Сена“ през арката, която извежда на „Ке дьо Конти“, и щом започнех да различавам формите в пепеляво-маслинената светлина, носеща се над реката, стройният силует на Мага се вписваше в „Пон-де-з-Ар“, бродехме из района на лов за сенки, ходехме да ядем пържени картофи в квартала Сен Дьони, да се целуваме при гемиите по канала „Сен Мартен“. С нея усещах как избуява някакъв нов въздух, усещах приказните признаци на свечеряването или пък как се очертаваха нещата, когато бяхме заедно, а по решетките на „Кур-дьо-Роан“ скитниците се изкатерваха до страховитото лунатично царство на свидетелите и съдиите… Защо да не обичам Мага и да не я имам под десетки тавани от по шестстотин франка, в легла с разнищени омазнени кувертюри, ако в тази шеметна игра на дама, в тази надпревара, подобна на надбягване с чували, аз се разпознавах и се назовавах най-сетне, и докога така, изтръгнал се от времето, от клетките му за маймуни с етикети, от витрините му Omega Electron Girard Perregaud Vacheron & Constantin , отмерващи часовете и минутите на свещените кастриращи ни задължения, в порив към въздух, в който падат последните окови и насладата е огледало, отразяващо помирението, огледало за чучулиги, но все пак огледало, нещо като тайнство между две същества, танц около кивота, сънят настъпва, докато сме уста в уста, понякога без да се разделяме, все още сме един в друг, съединени и отпуснати, повлечени от прегръдката на сплетени растения, ръцете прилежно галят бедрото, шията…

— Tu t’accroches à des histoires — казва Крьовел. — Tu étreins des mots… 88

— Не, старче, това се прави по-скоро от другата страна на океана, ти не познаваш тези земи. От известно време не лягам с думите. Все още ги ползвам, като теб и всички останали, но дълго ги четкам, преди да ги облека.

Крьовел не ми вярва особено и аз го разбирам. Между Мага и мен думите израстват като тръстики, делят ни едва няколко часа и няколко пресечки, а мъката ми вече се нарича мъка, любовта ми се нарича любов… Ще чувствам все по-малко, а все повече ще си припомням, но какво е споменът, ако не език на чувствата, речник на лица и дни, и ухания, които се връщат в речта като глаголи и прилагателни, хитро изпреварват нещото само по себе си, чистото настояще, като ни натъжават или ни поучават компенсаторно, докато самото ни същество не се превърне в компенсация — лицето, което гледа назад, отваря широко очи, истинското лице постепенно се изтрива както по старите снимки и всеки, който и да е от нас, изведнъж става Янус. Всичко това го казвам на Крьовел, но всъщност говоря с Мага, сега, когато сме толкова далеч един от друг. И не й говоря с думите, послужили само да не се разберем; сега, когато вече е късно, започвам да подбирам други, нейните, обвити в нещо, което тя разбира и което няма име, аури и напрежения, които насищат въздуха между две тела или изпълват със златен прашец стая или стих. Но не сме ли живели все така — в непрекъснато сладостно взаимно нараняване? Не, не сме живели така, тя би искала, но аз пак въведох привидния ред, който прикрива хаоса, като същевременно се преструвах, че потъвам в дълбините на живота, а всъщност докосвах страховитите му води само с върха на пръстите си. Има метафизически реки и тя плува в тях, както Лястовицата се носи из въздуха, обикаля замаяна около камбанарията, спуска се, за да улови порива и да се издигне по-устремно нагоре. Аз описвам и дефинирам, и желая тези реки, а тя плува в тях. Аз ги търся, намирам ги, гледам ги от моста, а тя плува в тях. И не го знае, също като лястовицата. Няма нужда да знае като мен, може да живее в безпорядък, без да я задържа никакво съзнание за ред. Нейният загадъчен ред е именно този безпорядък, това бохемство на тялото и душата, което й отваря от край до край истинските врати. Животът й е безпорядък единствено за мен, погребания в предразсъдъци, които едновременно презирам и уважавам. Аз, осъден неизбежно да бъда оправдан от Мага, която ме съди, без да го знае. О, пусни ме да вляза, позволи ми някой ден да видя как виждат твоите очи.