Хулио Кортасар - Игра на дама

— Така.

— Ще ходиш често на кино, пак ще четеш романи, с риск за живота си ще се разхождаш из най-лошите квартали в най-лошите часове.

— Точно така.

— Ще намираш много чудни неща по улиците, ще ги вземаш, ще изработваш от тях предмети. Вонг ще те научи да жонглираш, Осип ще те следва на два метра разстояние, събрал ръце в поза на смирено почитание.

— Моля те, Орасио — каза Мага, като го прегърна и скри лице в него.

— Разбира се, ще се срещаме по мистериозен начин на най-странни места, както онази нощ на площад „Бастилия“, спомняш ли си?

— На улица „Давал“.

— Бях доста пиян, а ти се появи на ъгъла и се вторачихме един в друг като идиоти.

— Защото мислех, че тази нощ ще ходиш на концерт.

— А ти ми беше казала, че имаш среща с мадам Леони.

— Затова се оказа толкова забавно да се срещнем на улица „Давал“.

— Ти беше със зеления пуловер, стоеше на ъгъла и утешаваше някакъв педераст.

— Бяха го изхвърлили с ритници от кафенето и така плачеше…

— Помня, че друг път се срещнахме на „Ке дьо Жемап“.

— Беше топло — каза Мага.

— Така и никога не ми обясни смислено какво търсеше на „Ке дьо Жемап“.

— О, нищо не съм търсила.

— Държеше монета в ръка.

— Намерих я до бордюра на тротоара. Така блестеше…

— После отидохме до площад „Република“, където имаше акробати, и спечелихме кутия бонбони.

— Бяха ужасни.

— А един друг път аз излизах от метрото на „Мутон-Дюверне“, а ти седеше отвън пред едно кафене с някакъв негър и някакъв филипинец.

— И ти никога не ми каза какво си правил в района на „Мутон-Дюверне“.

— Отивах на педикюр — каза Оливейра. — Чакалнята там беше с тапети, щамповани със сцени в нещо между виолетово и червеникаво — гондоли, палми и влюбени, които се прегръщат на лунна светлина. Представи си го повторено петстотин пъти в размер дванайсет на осем.

— Ходил си там заради това, не заради мазолите.

— Не бяха мазоли, момичето ми. Истински кокоши трън на стъпалото на крака. Май заради авитаминоза.

— И излекуваха ли ти го? — попита Мага, като вдигна глава и го погледна втренчено.

При първия взрив от смях Рокамадур се събуди и започна да скимти. Оливейра въздъхна, сега сцената щеше да се повтори, известно време щеше да вижда Мага само в гръб, наведена над леглото, с ръце, движещи се насам-натам. Започна да запарва мате и да свива цигара. Не искаше да мисли. Мага отиде да си измие ръцете и се върна. Изпиха няколко чаши мате почти без да се гледат.

— Хубавото на всичко това е — каза Оливейра, — че не се докарваме до радиопиесите. Не ме гледай така, ако се позамислиш малко, ще разбереш какво искам да ти кажа.

— Разбирам — каза Мага. — Не заради това те гледам така.

— А-а, ти мислиш, че…

— Донякъде да. Но по-добре е да не започваме пак.

— Имаш право. Добре, май ще поизляза.

— Не се връщай — каза Мага.

— Нека не преувеличаваме в края на краищата — каза Оливейра. — Къде искаш да ида да спя? Едно са гордиевите възли, а съвсем друго зефирът, подухващ на улицата, сигурно е пет градуса под нулата.

— По-добре ще е да не се връщаш, Орасио — каза Мага. — Сега ми е лесно да ти го кажа. Разбери ме.

— В крайна сметка — каза Оливейра — струва ми се, че прибързваме с поздравленията за нашето savoir faire 77.

— Толкова ми е жал за теб, Орасио.

— А, това не. По-полека.

— Ти знаеш, че аз понякога виждам. Виждам толкова ясно. Като си помисля как преди час ми хрумна, че ще е най-добре да ида да се хвърля в реката.

— Непозната в Сена… Само че ти плуваш като лебед.

— Жал ми е за теб — повтори Мага. — Сега го осъзнавам. В нощта, когато се срещнахме зад „Нотр Дам“, видях също, че… Но не исках да повярвам. Носеше толкова хубава синя риза. Тогава за пръв път отидохме заедно в хотел, нали?

— Не, но няма значение. Ти ме научи да говоря глиглически.

— А ако ти кажа, че направих всичко това от жалост?

— Хайде де — каза Оливейра, като я гледаше стреснато.

— Онази нощ ти беше в опасност. Виждаше се, беше като сирена в далечината… не може да се обясни.

— Опасностите за мен са само метафизически — каза Оливейра. — Повярвай, няма да се наложи да ме вадят с куки от водата. Ще пукна от запушване на червата, от азиатски грип или от някое „Пежо 403“.

— Не знам — каза Мага. — Аз понякога мисля за самоубийство, но виждам, че няма да го направя. Не мисли, че е само заради Рокамадур, преди него беше същото. Мисълта за самоубийство винаги ме кара да се чувствам по-добре. Но ти дори не си го представяш… Защо казваш метафизически опасности? Има и метафизически реки, Орасио. Ти ще се хвърлиш в някоя от тези реки.