Хулио Кортасар - Игра на дама

— Ще му дам четвърт аспирин — каза Мага.

— Ако успееш да го накараш да го глътне, ще бъдеш по-велика от Амброаз Паре — каза Оливейра. — Ела да пийнеш мате, току-що го запарих.

Въпросът за целостността го занимаваше, защото му се струваше много лесно да попадне в най-лошите клопки. Като ученик, на улица „Виамонте“ около 1930 п. бе установил с учудване (първо) и с ирония (след това), че купища типове се наместваха удобно в някаква предполагаема цялостност на личността, която не надхвърляше езиковия аспект и преждевременното склерозиране на характера. Тези хора си сглобяваха система от принципи, в които всъщност никога не вникваха и които бяха чисто и просто отстъпление пред думата, пред облеченото в слово понятие за сили на отблъскване и привличане, безапелационно изтласкани и подменени от словесния им корелат. И така дългът, моралното, неморалното и аморалното, справедливостта, милосърдието, европейското и американското, денят и нощта, съпругите, годениците и приятелките, войската и банките, знамето и златото на янките или на московците, абстрактното изкуство и битката при Касерос се превръщаха в нещо като зъби или косми, в нещо прието, станало част от нас по силата на съдбата — нещо, което не се изживява, нито се анализира, понеже е така , и се включва в нас, допълва ни и ни дава сила. Изнасилването на човека от думата, надменното отмъщение на словото по отношение на неговия отец изпълваха с горчиво недоверие всички размишления на Оливейра, заставен да си служи със собствения си враг, за да си проправи път до място, където вероятно ще може да го пусне да си ходи, и ще продължи (как и с какви средства, в бяла нощ или в тъмен ден?) до пълното примирие със самия себе си и с действителността, която обитаваше. Без думи да стигнеш до думата (колко далечно, колко невероятно), без разсъждаващо съзнание да проумееш целостността в дълбочина — нещо, което най-сетне да даде смисъл на сегашното състояние, изразяващо се в това просто да си седиш тук, да пиеш мате и да гледаш голото дупе на Рокамадур и пръстите на Мага, които се движеха насам-натам с памуци, да слушаш как реве Рокамадур, защото изобщо не му харесваше някой да го пипа отзад.

(–90)

— Винаги съм подозирал, че ще легнеш с него — каза Оливейра.

Мага зави сина си, който ревеше по-малко, и си избърса ръцете с памук.

— За бога, измий се, както трябва — каза Оливейра. — И изнеси оттук тази гадост.

— Веднага — каза Мага. Оливейра издържа на погледа й (което винаги му се удаваше трудно) и Мага донесе някакъв вестник, разтвори го на леглото, сложи върху него памуците, направи пакетче и излезе от стаята, за да отиде да го хвърли в клозета на площадката. Когато се върна със зачервени и блестящи от чистота ръце, Оливейра й подаде мате. Тя седна на ниското кресло и усърдно започна да смуче. Винаги разваляше матето, местеше сламката насам-натам и го бъркаше, като че ли е качамак.

— Е, да — каза Оливейра, като издиша дима през носа си. — Във всеки случай можехте да ме предупредите. Сега ще трябва да дам шестстотин франка за такси, за да си занеса нещата някъде другаде. И трябва да си намеря стая, което не е лесно по това време на годината.

— Не трябва да си ходиш — каза Мага. — Докога ще си измисляш неща, които не са истина?

— Да си измислям неща, които не са истина — каза Оливейра. — Говориш като в диалозите на най-добрите романи от Рио де ла Плата. Сега ти остава само да се изсмееш от все сърце на гротескната ситуация да бъда без партньорка, и ще довършиш перфектно сцената.

— Вече не плаче — каза Мага, като погледна към леглото, — да говорим по-тихо, ще заспи, като подейства аспиринът. Изобщо не съм лягала с Грегоровиус.

— О, разбира се, че си лягала.

— Не, Орасио. Защо да не ти кажа? Откакто се запознахме, не съм имала друг любовник. Не ме интересува дали се изразявам добре и дали думите ми те разсмиват. Говоря както мога, не успявам да кажа какво чувствам.

— Добре, добре — каза отегчено Оливейра, като й подаде още мате. — Сигурно тогава синът ти те променя. От няколко дни си се превърнала в това, на което му казват майка.

— Но Рокамадур е болен.

— И така да е — каза Оливейра. — Какво искаш, на мен промените ми се сториха по-скоро от друг порядък. Всъщност вече не се понасяме много-много.

— Ти си тоя, който не ме понася. Ти си тоя, който не понася Рокамадур.

— Така е, детето не ми влизаше в сметките. Трима е лоша бройка за една стая. Като си помисля, че с Осип ставаме четирима, вече е непоносимо.