Хулио Кортасар - Игра на дама

— Не, не мисля. По-скоро е като парчета, неща, които са ми се случили.

— Но ти от своя страна си минавала през тези неща както конецът през тези зелени камъни. И понеже заговорихме за камъни, откъде се взе този гердан?

— Осип ми го даде — каза Мага. — Бил е на майка му, дето е от Одеса.

Оливейра бавно запари мате. Мага отиде до ниското легло, което Роналд им беше дал назаем, за да настанят Рокамадур в стаята. С леглото, Рокамадур и гнева на съседите вече почти не остана място за живеене, но кой можеше да убеди Мага, че в детската болница ще се грижат по-добре за Рокамадур. Трябваше да я придружи до селото в деня, когато получи телеграмата от мадам Ирен, да завива Рокамадур в одеяла и парцали, да намести някак си леглото, да напълни печката, да изтърпи всички писъци на Рокамадур, когато идваше време за свещичката или за биберона, в чието съдържание нищо не можеше да прикрие вкуса на лекарствата. Оливейра запари друго мате, като гледаше изпод вежди обложката на една плоча на Deutsche Grammophon Gesellschaft , която му бе дал Роналд и която кой знае кога щеше да може да чуе, без Рокамадур да реве и да се върти. Ужасяваше се от несръчността, с която Мага повиваше и разповиваше Рокамадур, от непоносимите песни, с които го залъгваше, от миризмата, която често се разнасяше от леглото на Рокамадур, от памуците, от пищенето, от идиотската сигурност на Мага, че не е нищо сериозно, че прави за сина си това, което трябва да се направи, и че Рокамадур ще оздравее за два-три дена. Всичко беше толкова недостатъчно, толкова в повече или по-малко. Той какво правеше там? Преди месец всеки още си имаше своя стая, после решиха да живеят заедно. Мага бе казала, че така щели да спестят доста пари, щели да купуват само един вестник, нямало да остава хляб, тя щяла да глади дрехите на Орасио, а и отоплението, токът… Оливейра за малко да се възхити от тази стремителна атака на здравия разум. Накрая прие, защото старият Труй имаше затруднения и му дължеше почти трийсет хиляди франка; в този момент му беше все едно дали ще живее с Мага или сам, ходеше умислен, а лошият навик дълго да предъвква всяко нещо му идваше в повече, но не можеше да се отърве от него. Даже повярва, че постоянното присъствие на Мага ще го спаси от прекомерните размишления, но, естествено, не подозираше какво ще се случи с Рокамадур. Дори при това положение успяваше на моменти да се изолира, докато писъците на Рокамадур здравословно не го върнеха към лошото настроение. „Ще свърша като героите на Уолтър Пейтър — мислеше си Оливейра. — Като Марий Епикурееца: монолог след монолог — чист порок. Спасява ме единствено миризмата на пишкано от това дете.“

— Винаги съм подозирал, че в крайна сметка ще легнеш с Осип — каза Оливейра.

— Рокамадур има температура — каза Мага.

Оливейра запари друго мате. Трябваше да пести чая, в Париж по аптеките струваше петстотин франка килото и беше съвършено отвратителен, а в дрогерията на гара „Сен Лазар“ го продаваха с впечатляващото определение „maté sauvage, cueilli par les indiens“ 76, диуретично, антибиотично и противовъзпалително. За щастие адвокатът от Росарио — който между другото беше негов брат — му беше изпратил по кораб пет кила „Малтийски кръст“, но вече оставаше съвсем малко. „Ако ми свърши чаят, ще го закъсам — помисли Оливейра. — Единственият ми истински диалог е с тази зелена каничка.“ Изучаваше невероятното поведение на матето, ароматното дишане на тревата, надигната от водата, после, когато засмукваше със сламката, тревата се спускаше на дъното върху самата себе си, изгубила всякакъв блясък и аромат, поне докато струйка вода не я съживеше отново — резервен аржентински бял дроб за хора самотни и печални. От известно време за Оливейра имаха значение незначителните неща, а преимуществото да медитира с приковано в зелената каничка внимание се състоеше в това, че на коварния му ум никога не би му хрумнало да свърже зелената каничка с понятия като онези, към които подло те навеждат планините, луната, хоризонтът, девойка в пубертета, птичка или кон. „Това матенце също може да ми посочи център“, мислеше Оливейра (и мисълта, че Мага ходи с Осип, изтъняваше и губеше плътност, за миг зелената каничка беше по-силна, предлагаше малкия си наперен вулкан, пенестия си кратер и букличката пара, която се издигаше сред въздуха в стаята, доста хладен въпреки печката, която трябваше да се напълни към девет). „И този център, макар да не знам какво е, не става ли за топографски израз на целостността? Вървя из огромна стая, покрита с плочи, и една от тези плочи е именно точката, в която трябва да се спра, за да се подреди всичко в точната си перспектива.“ „Именно точката“, натърти Оливейра, едва ли не подигравайки се на себе си, за да бъде по-сигурен, че няма да се отнесе в празни думи. „Анаморфна картина, в която трябва да се намери точният зрителен ъгъл (и важнуту в този пример е, че точниът ъгъл е ужасно остър, едва ли не трябва да дулепиш нос до плътното, за да може снопът от безсмислени линии да се превърне в пуртрет на Франсуа I или в биткъгъ при Сенигалия, нещу неуписуему изненадвъщу).“ Но тази цялостност, сборът от постъпките, които определят един живот, сякаш отказваше да се прояви по какъвто и да било начин, преди самият живот да свърши като матето в мивката, тоест само останалите, биографите, щяха да видят тази цялостност, а това всъщност Оливейра изобщо не го засягаше. Проблемът беше да уловиш целостността, без да си герой, без да си светец, престъпник, шампион по бокс, виден човек или пастор. Да проумееш целостността посред многообразието и тя да бъде като център на вихрушка, а не като утаяващо се мате — студено и отмито.