Хулио Кортасар - Игра на дама

— Осип няма нищо общо.

— Защо не затоплиш чайника — каза Оливейра.

— Няма нищо общо — повтори Мага. — Защо ме караш да страдам, глупчо? Знам, че си уморен, че не ме обичаш вече. Никога не си ме обичал, било е нещо друго, начин да мечтаеш. Върви си, Орасио, няма защо да оставаш. На мен вече ми се е случвало толкова пъти…

Погледна към леглото. Рокамадур спеше.

— Толкова пъти — каза Оливейра, като слагаше нова трева за чая. — Стане ли въпрос за сантименталната автобиография, откровеността ти е възхитителна. Осип ще го потвърди. Човек се запознава с теб и тутакси му поднасяш историята с негъра.

— Трябва да го кажа, ти не разбираш.

— Може и да не разбирам, но е ужасно.

— Мисля, че трябва да го кажа, дори и да е ужасно. Честно е да кажеш на един мъж как си живяла, ако той го иска. Говоря за теб, не за Осип. Ти можеше да ми разкажеш или да не ми разкажеш за приятелките си, но аз трябваше да ти кажа всичко. Знаеш ли, това е единственият начин да пропъдиш миналото, преди да обикнеш друг, единственият начин да го отпратиш зад вратата, за да ни остави в стаята само нас двамата.

— Нещо като изкупителен, а защо не и предразполагащ ритуал. Първо негърът.

— Да — каза Мага, като го гледаше. — Първо негърът. После Ледесма.

— После Ледесма, разбира се.

— И тримата в уличката през карнавалната нощ.

— Давай нататък — каза Оливейра, докато запарваше матето.

— И мосю Венсан, братът на хотелиера.

— И след това?

— И един войник, който плачеше в парка.

— Давай нататък.

— И ти.

— А така. Ама това, че ме слагаш в списъка в мое присъствие, е нещо като потвърждение на най-мрачните ми предчувствия. Всъщност сигурно си изрецитирала целия списък на Грегоровиус.

Мага бъркаше матето със сламката. Беше навела глава и изведнъж цялата й коса падна върху лицето, изтривайки изражението, което Оливейра наблюдаваше безучастно.

Оливейра тананикаше тангото. Мага смукна през сламката и сви рамене, без да го погледне. „Горкичката“, помисли си Оливейра. Посегна към косата й и я отметна грубо назад, като че ли дърпаше перде. Сламката издаде сух звук между зъбите й.

— Все едно, че си ме ударил — каза Мага, докосвайки устни с треперещи пръсти. — Мен това не ме засяга, но…

— За щастие те засяга — каза Оливейра. — Ако не ме гледаше по този начин, щях да те презирам. Чудесна си, въпреки Рокамадур и всичко останало.

— Каква полза, че ми го казваш.

— За мен има полза.

— Да, за теб има полза. За теб всичко има полза с оглед на онова, което търсиш.

— Любима — каза любезно Оливейра, — сълзите развалят вкуса на чая, това се знае отдавна.

— За теб може да има полза и от това, че плача.

— Да, доколкото се признавам за виновен.

— Върви си, Орасио, така ще е най-добре.

— Вероятно. Помисли все пак, ако си ида сега, ще извърша нещо, което си е почти геройство, тоест ще те изоставя сама, без пари и с болно дете.

— Да — каза Мага, усмихната хомерически през сълзи. — Наистина е почти героично.

— И понеже съвсем не съм герой, ми се струва по-добре да остана, докато не разберем към какво да се придържаме, както казва брат ми с красивия си начин на изразяване.

— Тогава остани.

— Ама ти разбираш ли защо се отказвам от това геройство?

— Да, естествено.

— Добре, обясни ми защо не си тръгвам.

— Не си тръгваш, защото си достатъчно буржоа и те засяга какво ще си помислят Роналд и Бабс и другите приятели.

— Точно така. Добре е, че осъзнаваш, че ти нямаш нищо общо с решението ми. Не оставам от солидарност или от съчувствие, нито защото трябва да храня Рокамадур. А още по-малко, защото ти и аз все още имаме нещо общо.

— Толкова си смешен понякога — каза Мага.

— Разбира се — каза Оливейра. — Боб Хоуп нищо не струва в сравнение с мен.

— Когато казваш, че вече нямаме нищо общо, си кривиш устата ей така…

— Така, нали?

— Да, невероятно е.

Наложи се да извадят кърпи и да запушат уста с две ръце, смееха се така, че Рокамадур щеше да се събуди, направо ужасно. Макар че Оливейра правеше всичко възможно да се сдържи — хапеше кърпата и му течаха сълзи от смях, Мага леко се плъзна от креслото, чиито предни крака бяха по-къси — което й помагаше в това отношение, — и се оказа оплетена в краката на Оливейра, който се кикотеше и издаваше звук, подобен на пресекливо хълцане, докато накрая при един пристъп на смях не изплю кърпата.