Хулио Кортасар - Игра на дама

— Покажи пак как си кривя устата, като казвам тези неща — помоли Оливейра.

— Така — каза Мага и пак избухнаха в смях, докато Оливейра не се преви на две, хващайки се за стомаха, и Мага видя лицето му срещу своето, очите му я гледаха, блестящи през сълзите. Целунаха се наопаки, тя с лице нагоре, а той с коса, висяща като ресни, целунаха се, като се хапеха по мъничко, понеже устните им не се разпознаха, целуваха различни устни, търсеха се с ръце, заплетени в адско кълбо от висящи коси, а матето се бе разляло в края на масата и капеше по полата на Мага.

— Разкажи ми как се люби Осип — прошепна Оливейра, притиснал устни до устните на Мага. — Скоро кръвта ми ще се качи в главата, не мога да продължавам така, ужасно е.

— Люби се много добре — каза Мага, хапейки устната му. — Много по-добре от теб и по-дълго.

— Ама ретилира ли ти маслинката? Не ме лъжи. Наистина ли ти я ретилира?

— Много. Навсякъде. Понякога ми идва в повече. Чудесно усещане.

— А кара ли те да си слагаш плиниите между аргустите?

— Да, а после си редуваме порциумите, докато той не каже стига, стига, но и аз не мога повече, трябва да бързаме, разбираш ли. Но това ти не можеш да го разбереш, ти винаги спираш пред най-малката гунфия.

— Нито аз, нито който и да е друг — промърмори Оливейра и стана. — Виж, това мате е истинска гадост, аз излизам за малко.

— Не искаш ли да ти поразкажа още за Осип? — каза Мага. — На глиглически.

— Глиглическият много ме отегчава. Освен това нямаш въображение, винаги казваш все същото. Гунфията — ама че новост. И не се казва „поразкажа за“.

— Глиглическия го измислих аз — каза Мага обидено. — Ти тръсваш каквото и да е, за да блеснеш, но то не е истинският глиглически.

— Да се върнем на Осип…

— Не бъди глупав, Орасио, казвам ти, че не съм спала с него. Трябва ли да изрека великата клетва на сиу?

— Не, струва ми се, че в крайна сметка ще ти повярвам.

— След всичко това — каза Мага — най-вероятно накрая ще легна с Осип, но ти ще си този, който го е поискал.

— Ама на теб наистина ли може да ти харесва този тип?

— Не. Ама в аптеката трябва да се плаща. От теб не искам нито стотинка, а от Осип не мога да искам пари и да го оставя да си прави илюзии.

— Да, зная — каза Оливейра. — Самарянската ти страна. Не си могла да оставиш и войничето в парка.

— Не можех, Орасио. Виждаш ли колко сме различни.

— Да, състраданието не е силната ми страна. Но и аз бих могъл да се разплача по някакъв повод и тогава ти…

— Не си те представям да плачеш — каза Мага. — За теб това би било прахосване.

— Случвало се е да плача.

— Само от яд. Ти не умееш да плачеш, Орасио, това е едно от нещата, които не умееш.

Оливейра привлече Мага и я сложи да седне на коленете му. Помисли, че миризмата на Мага, миризмата, която се усещаше на тила й, го натъжава. Същата миризма както преди… „Да търсиш чрез — помисли объркано. — Да, това е едно от нещата, които не умея да правя — да плача и да съчувствам.“

— Никога не сме се обичали — каза, като я целуваше по косата.

— Не говори от мое име — каза Мага, притваряйки очи. — Ти не можеш да знаеш дали те обичам или не. Дори това не можеш да знаеш.

— За толкова сляп ли ме мислиш?

— Напротив, за теб щеше да бъде по-добре, ако ослепееш за малко.

— А, да. Осезанието, което замества дефинициите, инстинктът, който стига отвъд интелигентността. Магическият път, тъмната нощ на душата.

— За теб би било добре — упорстваше Мага както винаги, когато не разбираше нещо и искаше да го прикрие.

— Виж какво, способностите ми стигат, за да разбера, че всеки от нас може да си хване пътя. Мисля, че имам нужда да бъда сам, Лусия, всъщност наистина още не знам какво ще правя. Колкото до теб и Рокамадур, който май се разбужда, аз се отнасям лошо към вас, което не е справедливо, и не искам това да продължава.

— Няма защо да се безпокоиш за мен и за Рокамадур.

— Не се безпокоя, но тримата само се пречкаме един на друг — не е удобно и е неестетично. Сигурно не съм достатъчно сляп, любима — очният нерв ми стига, за да видя, че ти ще се справиш чудесно без мен. Досега не съм имал приятелка, която да се е самоубила след раздялата ни, признавам го, макар че гордостта ми страда.

— Да, Орасио.

— Така че, ако успея да събера достатъчно героизъм, за да те изоставя още тази нощ или утре, просто нищо особено няма да се случи.

— Нищо — каза Мага.

— Ти отново ще заведеш сина си при мадам Ирен и ще се върнеш в Париж да продължиш живота си.