Хулио Кортасар - Игра на дама

— Може би — каза Оливейра — това е дао.

— Помислих, че мога да ти дам закрила. Не казвай нищо. Веднага осъзнах, че нямаш нужда от мен. Правехме любов като двама музиканти, които се събират, за да свирят сонати.

— Това, което казваш, е прекрасно.

— Така си беше, пианото правеше своето, цигулката също и от това се получаваше соната, но нали виждаш, всъщност ние не се срещахме. Веднага го разбрах, Орасио, но сонатите бяха толкова хубави.

— Да, любима.

— И глиглическият.

— И още как.

— И всичко — Клубът, онази нощ на „Ке дьо Берси“ под дърветата, когато ловяхме звезди до разсъмване и си разказвахме истории за принцове, и ти беше жаден, и купихме бутилка ужасно скъпо шампанско, и пихме на брега на реката.

— И тогава дойде един клошар — каза Оливейра, — и му дадохме преполовената бутилка.

— И клошарят знаеше какво ли не, латински и разни източни работи, и ти нещо започна да спориш с него за…

— За Авероес, мисля.

— Да, Авероес.

— А нощта, когато войникът ми опипа задника на Фоар дю Трон 78и ти му фрасна един по физиономията, и ни арестуваха всичките.

— Да не чуе Рокамадур — каза Оливейра през смях.

— За щастие Рокамадур никога няма да си спомни за теб, зад очите му все още няма нищо. Като птиците, дето кълват трохичките, които им подхвърляш. Гледат те, кълват, отлитат… И не остава нищо.

— Така е — каза Оливейра. — Не остава нищо.

На площадката крещеше онази от третия етаж, пияна както винаги по това време. Оливейра погледна разсеяно към вратата, но Мага го притисна до себе си, свлече се, докато не обхвана плътно коленете му, трепереше, плачеше.

— Защо се натъжаваш така? — каза Оливейра. — Метафизическите реки текат навсякъде, не трябва да ходиш много далече, за да ги намериш. Виж, никой не би имал толкова право да се дави, колкото аз, глупачето ми. Обещавам ти едно: да си спомня за теб в последния миг, за да бъде той още по-горчив. Истински сантиментален роман, с корица в три цвята.

— Не си тръгвай — прошепна Мага, стискайки краката му.

— Само малко ще се поразходя.

— Не си отивай.

— Остави ме. Знаеш много добре, че ще се върна, поне тази нощ.

— Да излезем двамата — каза Мага. — Виж, Рокамадур спи, ще спи спокойно, докато не дойде време за биберона. Имаме два часа, да отидем до кафенето в арабския квартал, онова тъжно малко кафене, където човек се чувства толкова добре.

Оливейра обаче искаше да излезе сам. Започна полека да освобождава краката си от прегръдката на Мага. Галеше косите й, прекара пръсти по гердана й, целуна я по тила, зад ухото, и я чу да плаче под цялата коса, която се спускаше върху лицето й. „Шантажи не — мислеше той. — Да плачем лице в лице, но не и това евтино хлипане, научено от филмите.“ Вдигна лицето й, накара я да го погледне.

— Мръсникът съм аз — каза Оливейра. — Остави ме аз да платя. Плачи за сина си, който може и да умре, не си хаби сълзите за мен. Майчице, от времето на Зола не е имало подобна сцена. Остави ме да изляза, моля те.

— Защо? — каза Мага, без да мръдне от пода, гледаше го като куче.

— Какво защо?

— Защо?

— А, питаш защо е всичко това. Откъде да знае човек, мисля, че нито ти, нито аз имаме особена вина. Не сме пораснали, Лусия. Това е заслуга, но за нея се плаща скъпо. Децата първо играят заедно, а после си скубят косите. Сигурно е нещо такова. Трябва да се помисли за това.

(–126)

С всички се случва едно и също, статуята на Янус е безполезно прахосничество, в действителност минем ли четирийсетте, истинското ни лице е на тила и отчаяно гледа назад. Именно това нещо сполучливо е наречено общо място . Няма как, трябва да си го кажем, а думите изписват гримаса на досада по устните на едноликите юноши. Под парата на cafés crème 79на „Сен-Жермен-де-Пре“, заобиколен от момчета в пуловери и приятно мръсновати момичета, които четат Дърел, Бовоар, Дюрас, Дуасо, Кьоно, Сарот, аз — пофренчен аржентинец (ужас ужас), вече извън младежката мода, извън cool 80, в ръцете ми е анахроничният „Etes-vous fous?“ 81на Рьоне Крьовел, в паметта ми — целият сюрреализъм, върху таза — знакът на Антонен Арто, в ушите — „Ionisations“ 82на Едгар Варез, в очите — Пикасо (но май съм Мондриан, казвали са ми го).

— Tu sèmes des syllabes pour récolter des étoiles 83 — подиграва ми се Крьовел.

— Човек прави каквото може — отговарям му аз.

— А тази жена, n’arêtera-t-elle donc pas de secouer l’arbre à sanglots 84?

— Несправедлив си — му казвам. — Почти не плаче, почти не се оплаква.

Тъжно е да стигнеш до миг в живота, когато е по-лесно да разтвориш някоя книга на страница 96 и да разговаряш с автора й — от кафето до гроба, от отегчението до самоубийството, — докато на съседните маси се говори за Алжир, Аденауер, Мижану Бардо, Ги Требер, Сидни Беше, Мишел Бютор, Набоков, Зао-Вуки, Луизон Бобе, а в моята страна младежите говорят, за какво ли говорят младежите в моята страна? Вече не знам, толкова съм далече, но вече не говорят за Спилимберго, не говорят за Хусто Суарес, не говорят за Тибурон де Киля, не говорят за Бонини, не говорят за Легисамо. Това е естествено. Спънката е там, че естествеността и действителността неизвестно защо стават врагове, по някое време естественото започва да звучи адски фалшиво, действителността на двайсетте побутва с лакти тази на четирийсетте, а на всеки лакът има по едно бръснарско ножче и то ни срязва сакото. Откривам нови, паралелни и чужди светове, все повече подозирам, че да си съгласен е най-лошата илюзия. За какво е тази жажда да бъдеш вездесъщ, за какво е тази борба с времето? И аз чета Сарот и гледам снимката на Ги Требер с белезници, но това са неща, които ми се случват , докато, ако аз съм този, който решава, почти винаги се обръщам назад. Ръката ми посяга към библиотеката, изважда Крьовел, изважда Роберто Арлт, изважда Жари. Днешният ден ме увлича (увличъ ли казъх?), обаче винаги изхождам от вчерашния и ето как на моята възраст миналото става настояще, а настоящето е странно и объркано бъдеще, където момчета в пуловери и момичета с пуснати коси пият своите cafés crème и се милват с бавното изящество на котки и растения.