Хулио Кортасар - Игра на дама

Уф. Beware of the Jabberwocky my son 74.

Орасио се плъзна малко по-надолу и видя съвсем ясно всичко, което искаше да види. Не знаеше дали трябва да подхване работата отгоре или отдолу, събрал всички сили, или по-скоро в настоящото си състояние — отпуснат, течен, отворен към капандурата, към зелените свещи, към Мага с лице на тъжно агънце, към Ма Рейни, която пееше „Jelly Beans Blues“. По-добре така, по-добре отпуснат, възприемчив, порест — всичко се оказва поресто, стига да го погледаш по-дълго време и с истинските очи. Не беше толкова пиян да не усети, че е срутил дома си, че вътре в него нищо не е на мястото си, макар че в същото време — беше вярно, беше цяло чудо, но беше вярно — на пода или на тавана, под леглото или плаващи в някакъв леген, имаше звезди и късчета вечност, стихове като слънца и огромни лица на жени и на котки, в които пламтеше бесът на техния биологичен вид, в смесицата от боклуци и ясписови плочки по езика му, където думите се сплитаха ден и нощ в разгорещени битки между мравки и скрипи, богохулството съжителстваше с чистото споменаване на същностите, ясният образ — с най-долния лунфардо 75. Безпорядъкът тържествуваше и тичаше из стаите с коси, висящи на мръсни кичури, със стъклени очи, с ръце, пълни с тестета, от които все липсваха карти, с писма, в които все ги нямаше подписите и обръщенията, а върху масите изстиваха чинии супа, подът беше покрит със захвърлени панталони, гнили ябълки, мръсни превръзки. И всичко това изведнъж порастваше, превръщаше се в жестока музика, още по-страшна от плюшената тишина в подредените къщи на безупречните роднини; посред суматохата, в която миналото не можеше да намери дори копче от риза, а настоящето се бръснеше с парче стъкло, тъй като бръсначът бе заровен в някоя саксия, посред времето, податливо като ветропоказател на всякакъв вятър, един човек дишаше до предела на дишането, усещаше, че живее до степен на делириум в самия акт на съзерцание на бъркотията наоколо, и се питаше дали нещо от всичко това има смисъл. Всеки безпорядък бе оправдан, ако проявяваше склонност да излезе от себе си, чрез лудостта вероятно можеше да се стигне до някакъв разум, който да не е онзи разум, чиято липса е лудостта. „От безпорядъка да вървим към порядъка — помисли си Оливейра. — Да, но какъв порядък може да бъде онзи, който не би приличал на най-зловещата, най-ужасната, най-неизлечима разновидност на безпорядъка? Порядъкът на боговете се нарича циклон или левкемия, порядъкът на поета се нарича антиматерия, твърдо пространство, цветя от потрепващи устни, наистина, колко съм пиян, майчице, трябва веднага да си лягам в леглото.“ А Мага плачеше, Ги беше изчезнал, Перико си тръгваше и Етиен — след него, а Грегоровиус, Вонг и Роналд гледаха някаква плоча, която се въртеше бавно, трийсет и три и половина оборота в минута, ни един повече или по-малко, и на тези обороти „Oscar’s Blues“, естествено, със самия Оскар на пианото, някой си Оскар Питърсън, някакъв си пианист — тигър и плюш едновременно, някакъв тъжен и дебел пианист, някакъв тип на пианото и дъждът по капандурата, изобщо литература.

(–153)

— Мисля, че те разбирам — каза Мага, като го галеше по косата. — Ти търсиш нещо, без да знаеш какво е. Аз също, и също не знам какво е. Но двете неща са различни. Това, за което говорехте миналата вечер… Да, ти си по-скоро Мондриан, а аз — Виейра да Силва.

— О — каза Орасио. — Значи съм бил Мондриан.

— Да, Орасио.

— Искаш да кажеш дух, изпълнен със строгост.

— Аз казвам Мондриан.

— А не ти ли е хрумвало да предположиш, че зад този Мондриан може би започва реалност от типа Виейра да Силва?

— О, да — каза Мага. — Но ти засега не си излязъл от реалността Мондриан. Страхуваш се, искаш да бъдеш сигурен. Не знам в какво… Приличаш на лекар, не на поет.

— Да оставим поетите — каза Оливейра. — И не злепоставяй Мондриан с подобно сравнение.

— Мондриан е чудесен, но му липсва въздух. Като че ли се задушавам вътре в него. А когато ти започнеш да говориш, че трябва да се постигне цялостност, тогава аз виждам много хубави неща, но мъртви — изсушени цветя и такива работи.

— Чакай малко, Лусия. Ти знаеш ли добре какво е цялостност?

— Аз се казвам Лусия, но ти не си длъжен да ме наричаш така — каза Мага. — Цялостност ли, разбира се, че знам. Искаш да кажеш всичко да се събере в живота ти, така че да можеш да го видиш в един и същ миг. Това е, нали?

— Горе-долу — призна Оливейра. — Не е за вярване колко трудно ти се удава да схванеш абстрактните понятия. Цялостност, множественост… Не си ли в състояние да го усетиш, без да прибягваш до примери? Не, не си. Добре, да видим: твоят живот за теб цялостен ли е?