Хулио Кортасар - Игра на дама

Изправи се, като примигваше, погледна Грегоровиус, който изглеждаше някак смален и мръсен. Някой й подаде чаша.

(–137)

— Не обичам да говоря за него, за да се намирам на приказки — каза Мага.

— Добре — каза Грегоровиус, — аз само питах.

— Мога да говоря за нещо друго, ако искате да ме слушате как говоря.

— Не бъдете зла.

— Орасио е като сладко от гуаяба — каза Мага.

— Какво е сладкото от гуаяба?

— Орасио е като чаша вода по време на буря.

— А — каза Грегоровиус.

— Той е трябвало да се роди в ония времена, за които говори мадам Леони, когато е малко пийнала. Времена, в които никой не се тревожел, трамваите ги теглели коне, а войните се водели по полетата. Нямало хапчета против безсъние, казва мадам Леони.

— Прекрасният златен век — каза Грегоровиус. — И в Одеса са ми говорили за такива времена. Майка ми, толкова романтична, с разпуснатите си коси… Отглеждали ананаси по балконите, през нощта нямало нужда от гърнета, било нещо невероятно. Само че аз не виждам Орасио посред тая захаросана картинка.

— И аз не го виждам, но там нямаше да е толкова тъжен. Тук всичко го боли, боли го даже аспиринът. Наистина, снощи го накарах да изпие един аспирин, защото го болеше зъб. Взе аспирина и го загледа, много му беше трудно да се реши да го глътне. Каза ми много странни работи, че било зловредно да се ползват неща, които човек всъщност не познава, неща, измислени от други, за да успокоят неща, които също са им непознати… Вие знаете какъв е, като започне да си го върти на пръста.

— Повторихте няколко пъти думата „неща“ — каза Грегоровиус. — Тя не е особено изящна, но пък показва много добре какво става с Орасио. Той е жертва на нещността, това е очевидно.

— Какво е нещността? — каза Мага.

— Нещността е онова неприятно усещане, че там, където свършва нашата самонадеяност, започва нашето наказание. Съжалявам, че използвам абстрактен и едва ли не алегоричен език, но искам да кажа, че Оливейра е патологично чувствителен към натрапчивостта на всичко, което го заобикаля, на света, в който живее, на това, което му е отредила съдбата, да го кажем по един приличен начин. С една дума, обстоятелствата го смазват. И още по-кратко, боли го светът. Вие го подозирахте, Лусия, и с милата си невинност предполагате, че Оливейра би бил по-щастлив в която и да е джобна Аркадия, изфабрикувана от която и да е мадам Леони на този свят, да не говорим за одеската ми майчица. Защото вие, предполагам, не повярвахте на онова за ананасите.

— Нито на онова за нощните гърнета — каза Мага, — трудно е за вярване.

На Ги Моно му текна да се събуди точно когато Роналд и Етиен бяха постигнали съгласие да слушат Джели Рол Мортън; Ги Моно отвори едното си око, реши, че гърбът, който се очертаваше на светлината на зелените свещи, е на Грегоровиус. Потръпна силно, зелените свещи, гледани от леглото, му правеха лошо впечатление, дъждът по капандурата се смесваше по странен начин с образите, останали от съня, беше сънувал някакво абсурдно, но обляно от слънце място, където Габи вървеше гола и хвърляше трохи хляб на едри като патки и изключително глупави гълъби. „Боли ме глава“, каза си Ги. Джели Рол Мортън изобщо не го интересуваше, макар че беше забавно да слуша дъжда по капандурата и Джели Рол, който пееше: Stood in a corner, with her feet soaked and wet… 62Вонг сигурно би изфабрикувал тутакси някоя теория за реалното и за поетическото време, ама Вонг наистина ли беше казал, че ще направи кафе? Габи храни гълъбите и Вонг, гласът на Вонг, се пъха между краката на Габи, гола, в градина с неудържими цветя, и казва: „Тайна, която научих в казиното на Мантон“. Много е възможно в крайна сметка Вонг да се появи с пълна кана кафе.

Джели Рол седеше на пианото, отмервайки леко ритъма с крак по липса на по-добър ударен инструмент, Джели Рол можеше да пее „Mamie’s Blues“, полюшвайки се леко, с очи, втренчени в някакъв орнамент на тавана или в някаква муха, която лети насам-натам, или в някакво петно, което се движи насам-натам в очите на Джели Рол. Two-nineteen done took my baby away… 63Това бил животът — влакове, които са докарвали и откарвали хора, докато човек си стои на един ъгъл с мокри крака, заслушан в някакво механично пиано и смехове, и докосва жълтеникавите стъкла на залата, за чийто вход невинаги е имал пари. Two-nineteen done took my baby away… Бабс беше се качвала на толкова влакове в живота си, обичаше да пътува с влак, ако накрая я чака някой приятел, ако Роналд прокарва ръка по бедрото й сладостно както сега и рисува музиката по кожата й, Two-seventeen’ll bring her back some day 64, разбира се, един ден някой друг влак ще я върне, но кой знае дали Джели Рол ще е на този перон, на това пиано, в този час, когато бе пял блусовете на Мами Дездъм, дъждът по една капандура в Париж в един през нощта, мокрите крака и проститутката, която мърмори If you can’t give a dollar, gimme a lousy dime 65, Бабс беше казвала подобни неща в Синсинати, всички жени са казвали подобни неща някога някъде, дори в леглата на кралете, Бабс си имаше специална представа за леглата на кралете, при всички положения обаче една жена би казала нещо такова, If you can’t give a million, gimme a lousy grand 66, въпрос на съотношение, но защо пианото на Джели Рол беше толкова тъжно, толкова подобно на този дъжд, който събуди Ги Моно и бе разплакал Мага, а Вонг така и не идваше с кафето.