Хулио Кортасар - Игра на дама

(–114)

Тогава бе толкова естествено да си спомни за нощта при канала „Сен Мартен“, за предложението, което му направиха (за хиляда франка), да гледа един филм в дома на някакъв швейцарски лекар. Нищо особено, някакъв оператор от страните от Оста си уредил да заснеме обесване с всички подробности. Общо две ролки, да, няма звук. Но е заснето възхитително, гарантираха. Можеше да плати на излизане.

В минутата, необходима му да реши да каже не и да си тръгне от кафенето заедно с негърката от Хаити, приятелка на приятеля на швейцарския лекар, бе имал време да си представи сцената и ако не друго, да се постави на мястото на жертвата. Да обесят някого си-беше-каквото-си-беше, но ако този някой е знаел (и изтънчеността може би бе стигнала дотам да му кажат), че камера ще регистрира всеки миг от гримасите и гърчовете му за удоволствие на дилетантите от бъдещето… „Колкото и да ми е неприятно, никога няма да постигна безразличието на Етиен — помисли Оливейра. — Работата е там как упорито съм се хванал за нечуваната мисъл, че човек е създаден за нещо друго. Естествено, в такъв случай… Но какви мизерни средства, за да се намери изход от тази дупка.“ Най-лошото беше, че разгледа хладнокръвно снимките на Вонг само защото изтезаваният не му беше баща, да оставим това, че бяха минали четирийсет години от пекинската операция.

— Виж — каза Оливейра на Бабс, която се беше върнала при него, след като се сдърпа с Роналд, който настояваше да слушат Ма Рейни, пренебрегвайки Фатс Уолър, — направо е невероятно какъв мръсник може да бъде човек. За какво ли си е мислил Христос в леглото, преди да заспи? Изведнъж, както се усмихваш, устата ти се превръща в мъхнат паяк.

— Ох — каза Бабс. — Само не делириум тременс. Точно сега ли?

— Всичко е повърхностно, маце, всичко е на ниво е-пи-дер-мис. Слушай, като малък се дърлех с по-възрастните от мен жени в семейството, сестри и тям подобни, целия този генеалогически боклук, и знаеш ли защо? Ами заради какви ли не глупости, но между другото и защото за госпожите всеки смъртен случай или, както те казват, всяка кончина в квартала е много по-важна от война, от земетресение с десет хиляди жертви и други такива работи. Човек наистина е идиот, ама представа си нямаш какъв идиот, Бабс, защото, за да я имаш, трябва да си изчела целия Платон, някои от отците на църквата, класиците, всички до един, и освен това да знаеш всичко, което трябва да се знае за всичко познаваемо, и точно в този момент човек достига до такъв невъобразим идиотизъм, че е в състояние в ранната утрин да се нахвърли на бедната си неграмотна майка, разярен, понеже госпожата е потънала в скръб заради смъртта на русначето, дето живее на ъгъла, или на племенницата на съседката от третия етаж. А ти й говориш за земетресението в Баб ел-Мандеб или за офанзивата при Вардар Инг и искаш нещастната женица да се преизпълни с абстрактно съчувствие по повод унищожаването на три рода ирански войски…

— Take it easy — каза Бабс. — Have a drink, sonny, don’t be such a murder to me 48.

— И в крайна сметка всичко се свежда до това, че далеч от очите… Кому е нужно, кажи ми, да им трием сол на главата на възрастните жени с нашето юношеско пуританство на лайняни идиоти? Ох, как съм се напил, братче. Отивам си вкъщи.

Но не му беше лесно да се откаже от топличкото ескимоско одеяло, от далечното и почти безразлично съзерцаване на Грегоровиус в разгара на сантименталното интервю с Мага. Да се откъсне от всичко, все едно че скубе трупа на дърт петел, който се съпротивлява като мъжкар, какъвто е бил; въздъхна с облекчение, като разпозна темата на „Blue Interlude“ — плоча, която бе имал някога в Буенос Айрес. Вече изобщо не си спомняше състава на оркестъра, но помнеше, че тук бяха Бени Картър и може би Чу Бери, и докато слушаше трудно постижимото с простотата си соло на Теди Уилсън, реши, че е по-добре да остане до края на слушането на плочи. Вонг беше казал, че вали, целия ден беше валяло. Този трябва да е Чу Бери, освен ако не е самият Хокинс, не, не е Хокинс. „Просто невероятно колко обедняваме всички — помисли Оливейра, докато гледаше Мага, която гледаше Грегоровиус, който гледаше въздуха. — Ще стигнем дотам да ходим в Bibliothèque Mazarine 49да вадим фишове за мандрагората, герданите на банту или сравнителната история на ножичките за нокти.“ Представете си набор от дреболии и огромния труд по задълбоченото им проучване и опознаване. История на ножичките за нокти, две хиляди книги, за да придобиеш увереността, че тази вещ не се споменава до 1675 г. Не щеш ли, в Майнц някой отпечатва изображение на госпожа, която си реже нокът. Не са точно ножички, но приличат на тях. През XVIII век някой си Филип Макини патентова в Балтимор първите ножички с пружинка: проблемът е разрешен, пръстите могат да натиснат с цялата си сила, за да отрежат ноктите на краката — невероятно твърди рогови образувания, а след това ножиците се отварят автоматично. Петстотин фиша, една година работа. А сега да преминем към изобретяването на винта или употребата на глагола „gond“ в литературата пали от VIII век. Всяко нещо може да бъде по-интересно от отгатването на диалога между Мага и Грегоровиус. Да намериш барикада, каквато и да е, Бени Картър, ножичките за нокти, глагола „gond“, още една чаша, церемониално набиване на кол под изтънченото ръководство на палач, нащрек и за най-малките подробности, или пък Чемпиън Джак Дюпре, изгубен в блусове, по-добре барикадиран от самия него, понеже (игличката стържеше ужасно)