Хулио Кортасар - Игра на дама

— Знам ли — каза Мага нетърпеливо. — Тази музика, тези зелени свещи, Орасио там, в онзи ъгъл, като индианец. Защо трябва да ви разказвам как идва? Преди няколко дни например си останах вкъщи да чакам Орасио, вече се беше стъмнило, бях седнала до леглото, а навън валеше, донякъде като в тази плоча. Да, нещо подобно, аз гледах леглото, докато чаках Орасио, не знам как беше постлан юрганът, но изведнъж видях татко, легнал по гръб, с лице, покрито както винаги, когато се напиваше и лягаше да спи. Виждаха се краката, очертанията на едната ръка върху гърдите. Усетих как косите ми настръхват, исках да извикам, изобщо каквото усеща човек в такива случаи, вие може би също сте изпитвали страх някога… Исках да хукна да бягам, но вратата беше толкова далече, в дъното на много коридори и още коридори, вратата беше все по-далече, а розовият юрган видимо се надигаше и спускаше, чуваше се хъркането на татко, ей сега щеше да се подаде някоя ръка, очите, после носът, като кука, не, няма смисъл да ви разказвам всичко това, накрая така се разкрещях, че дойде съседката от долу и ми направи чай, а после Орасио се държа с мен като с истеричка.

Грегоровиус я погали по косата и Мага наведе глава. „Готово — помисли си Оливейра, отказал се да следи играта на Дизи Гилеспи на най-високия трапец без предпазна мрежа, — готово, трябваше да се случи. Луд е по тази жена и му личи, ама как само му личи. Как се повтарят игрите. Стъпваме в най-утъпканите коловози, заучаваме като идиоти най-изърканите роли. Нали и аз съм я милвал по главата, а тя ми е разказвала саги за Рио де ла Плата и ние я съжаляваме, тогава трябва да я заведем вкъщи, всички сме малко пийнали, да я сложим да си легне полека, да я галим, да й съблечем дрехите, полекичка, полекичка всяко копче, всеки цип, а тя не иска, иска, не иска, изправя се, закрива лице, плаче, прегръща ни, сякаш за да ни предложи нещо възвишено, помага при събуването на гащите, изува едната си обувка с ритник във въздуха, което ни изглежда като протест и ни възбужда до последно, о, не е благородно, не е благородно. Ще трябва да ти разбия физиономията, Осип Грегоровиус, бедни приятелю. Без желание, без жал, като парчето, което свири Дизи, без жал, без желание, без никакво желание, като парчето, което свири Дизи.“

— Пълна отврат — каза Оливейра. — Махни тая гадост. Няма да идвам повече в Клуба, ако се налага да слушам тая учена маймуна.

— Господинът не обича боп — каза саркастично Роналд. — Почакай секунда, веднага ще ти пуснем нещо на Пол Уайтман.

— Компромисно решение — каза Етиен. — Припокриване на всички вкусове — нека чуем Беси Смит, скъпи ми Роналд, гълъба в бронзовата клетка.

Роналд и Бабс се разсмяха, не се разбра точно на какво, а Роналд се разрови из купчината стари плочи. Игличката стържеше ужасно, нещо се раздвижи в дълбините, като че ли между гласа и ушите имаше пластове и пластове памук, Беси пееше с превръзка на лицето, затрупана в кош с мръсно пране, и гласът достигаше до тях все по-приглушен, достигаше едва-едва, залепнал за парцалите, и искаше без гняв и не като подаяние, I wanna be somebody’s baby doll 44, оттегляше се в очакване, глас от ъгъла, от къща, задръстена от баби, to be somebody’s baby doll , по-топъл и изпълнен с копнеж, вече задъхващ се, I wanna be somebody’s baby doll…

Изгаряйки устата си с дълга глътка водка, Оливейра сложи ръка върху раменете на Бабс и се опря на удобното й тяло. „Посредниците“, помисли си той, отпускайки се меко в тютюневия дим. Гласът на Беси изтъняваше към края на плочата, сега Роналд щеше да обърне бакелитовата плоскост (ако беше бакелитова) и от този къс охлузена материя щеше още веднъж да се роди „Empty Bed Blues“ — една нощ през двайсетте години, някъде из Съединените щати. Роналд бе затворил очи, ръцете му, опрени на коленете, едва отмерваха ритъма. Вонг и Етиен също бяха затворили очи, стаята бе почти изцяло в мрак и се чуваше скърцането на игличката по старата плоча, на Оливейра му беше трудно да повярва, че всичко това се случва. Защо тук, защо Клубът, тези тъпи церемонии, защо този блус е такъв, когато го пее Беси? „Посредниците“, помисли отново, полюлявайки се заедно с Бабс, съвсем пияна, тя плачеше тихо, докато слушаше Беси; потръпваше в такт или в контрапункт, сподавяше риданието, защото за нищо на света не искаше да се отдалечи от блусовете на празното легло, на следващата сутрин, обувките в локвите, неплатения наем, страха от старостта, пепелявия лик на разсъмването в огледалото до краката на леглото, блусовете, безкрайната тъга на живота. „Посредниците, една нереалност, която ни показва друга нереалност, както нарисуваните светци сочат с пръст небето. Не е възможно всичко това да съществува, да сме тук наистина, аз да съм някой на име Орасио. Този призрак тук, гласът на тази негърка, умряла преди двайсет години при автомобилна катастрофа — брънки от несъществуваща верига, как успяваме да се удържим тук, как тази нощ можем да бъдем заедно, ако не по чиста игра на илюзиите, на някакви приети и одобрени правила, единствено по силата на разбъркването на картите в ръцете на оня, умонепостижимия, който държи банката…“