Хулио Кортасар - Игра на дама

(–136)

На Грегоровиус винаги му харесваха сбирките на Клуба, защото това всъщност изобщо не беше клуб, с което отговаряше в най-висша степен на представата му за този жанр. Харесваше му Роналд заради анархията си, заради Бабс, заради начина, по който полека-лека се убиваха, без да ги е грижа за нищо, отдадени на четене — Карсън Маккълърс, Милър, Реймон Кьоно, на джаза като скромно упражнение по освобождаване, на признанието — без уговорки, — че и двамата са се провалили в изкуствата. Харесваше му, така да се каже, Орасио Оливейра, макар че отношенията им приличаха на преследване, тоест Грегоровиус започваше да се дразни от присъствието на Оливейра в момента, в който го срещнеше, след като го бе търсил, без да си го признае, а Орасио се забавляваше с евтината потайност, в която Грегоровиус обгръщаше произхода и начина си на живот, развеселяваше го фактът, че Грегоровиус е влюбен в Мага и мисли, че той, Орасио, не знае; двамата се приемаха и се отхвърляха едновременно в тореадорско изпълнение от близко разстояние, което в края на краищата беше едно от многото други упражнения, оправдаващи сбирките на Клуба. Честа тяхна игра беше да се правят на умни, редяха серии от алюзии, които отчайваха Мага и ядосваха Бабс, достатъчно беше някой да спомене мимоходом каквото и да е — както сега, когато Грегоровиус си мислеше, че между него и Орасио има някакво лишено от илюзии преследване, — и веднага единият цитираше небесния пес, Ifled Him 42и т.н., и докато Мага ги гледаше с нещо като смирено отчаяние, другият вече беше на полетях толкова високо, толкова високо, че го улових в полет 43, в крайна сметка се разсмиваха на самите себе си, но вече беше късно, понеже Орасио беше отвратен от този ексхибиционизъм на асоциативната памет, а Грегоровиус усещаше, че отвращението се простира и върху него, тъй като бе помогнал то да бъде предизвикано, и между двамата се пораждаше нещо като неприязън между съучастници, две минути по-късно обаче започваха пак същото, като сбирките на Клуба се свеждаха, освен другото, и до това.

— Рядко водката тук е била толкова лоша — каза Грегоровиус, като си напълни чашата. — Лусия, вие щяхте да ми разказвате за детството си. Не че ми е трудно да си ви представя на брега на реката, с плитки и румени бузи, като на сънародничките ми в Трансилвания, преди бузите ви да побледнеят от този проклет лутециански климат.

— Лутециански ли? — попита Мага.

Грегоровиус въздъхна. Започна да й обяснява и Мага го слушаше смирено, образоваше се — нещо, което винаги правеше много съсредоточено, докато не настъпи спасителното разсейване. Сега Роналд беше пуснал една стара плоча на Хокинс и Мага май се дразнеше от обясненията, които й разваляха музиката и не бяха онова, което тя винаги очакваше от едно обяснение — гъдел по кожата, нужда да поеме дълбоко дъх, както сигурно е трябвало да поеме дъх Хокинс, преди отново да атакува мелодията, и както тя понякога поемаше дъх, когато Орасио благоволяваше наистина да й разтълкува някой неясен стих, и добавяше към него онази друга приказна неяснота, при която — ако сега той вместо Грегоровиус й обясняваше за Лутеция — всичко щеше да се слее в едно-единствено щастие — музиката на Хокинс, Лутеция, светлината на зелените свещи, гъделът, дълбокото вдишване, единственото нещо, в което тя бе непоклатимо уверена и което можеше да сравни само с Рокамадур или с устата на Орасио, или понякога едно адажио на Моцарт, което едва се чуваше, толкова беше изтъркана плочата.

— Не бъдете такава — каза смирено Грегоровиус. — Исках само да разбера малко по-добре живота ви, каква сте вие, дето имате толкова много лица.

— Живота си — каза Мага — няма да го разкажа дори ако се напия. А и няма да ме разберете по-добре, ако ви разкажа детството си например. Освен това нямах детство.

— И аз нямах. В Херцеговина.

— Аз в Монтевидео. Ще ви кажа нещо — понякога сънувам началното училище, толкова е ужасно, че се събуждам с писъци. А на петнайсет години, не знам, вие били ли сте някога на петнайсет?

— Мисля, че да — каза Грегоровиус не особено уверено.

— Аз да, в една къща с двор, пълен със саксии, където татко ми пиеше мате и четеше гадни списания. Баща ви връща ли се при вас? Искам да кажа призракът му.

— Не, всъщност по-скоро майка ми — каза Грегоровиус. — Най-вече онази от Глазгоу. Майка ми от Глазгоу понякога се връща, но не е призрак, а един доста сълзлив спомен и това е всичко. Разкарва се с алка зелцер, лесно е. А при вас…?