Хулио Кортасар - Игра на дама

— Не — каза Етиен. — C’est vache comme il pleut 29.

— Tu parles 30, мамка му — каза Перико. — А шибаният Роналд, да го вземат дяволите.

— Хайде да забързаме крачка — Оливейра имитираше кастилския му испански, — да спасим телата си от бурята.

— Пак ли започваш. Май предпочитам аржентинския ти акцент. Ама и тоя Педро де Мендоса, къде намери точно вас да колонизира.

— Абсолютното — говореше Мага, подритвайки едно камъче от локва към локва. — Какво е абсолютното, Орасио?

— Виж — каза Оливейра, — това е горе-долу онзи миг, в който нещо достига максималната си дълбочина, максималния си обхват, максималния си смисъл и изобщо престава да те интересува.

— Ето ти го и Вонг — каза Перико. — Китаецът е станал на супа от водорасли.

Почти в същия миг видяха Грегоровиус, който идваше откъм ъгъла на улица „Вавилон“, натоварен както обикновено с чанта, претъпкана с книги. Вонг и Грегоровиус спряха под един фенер (изглеждаше, като че ли вземат душ заедно) и се поздравиха с известна тържественост. Във входа на дома на Роналд се разигра интерлюдия от затваряне на чадъри, comment ça va 31, да видим дали някой ще запали клечка кибрит, la minuterie 32не работи, каква гадна нощ, ah oui c’est vache 33, суматоха при изкачването, прекъснато на първата площадка от двойка, която седеше на едно стъпало, изцяло погълната от дейността целуване.

— Allez, c’est pas une heure pour faire les cons 34 — каза Етиен.

— Ta gueule 35 — отвърна един задавен глас. — Montez, montez, ne vous gênez pas. Ta bouche, mon trésor 36.

— Salaud, va 37 — каза Етиен. — Това е Ги Моно, мой добър приятел.

На петия етаж ги чакаха Роналд и Бабс, всеки със свещ в ръка и с дъх на евтина водка. Вонг направи знак, всички спряха и на стълбището зазвуча акапелно непочтителният химн на Клуба на змията. След това се втурнаха тичешком в апартамента, преди съседите да започнат да надничат.

Роналд се опря на вратата. Червенокос, с риза на карета.

— Къщата е обкръжена от шпиони, damn it 38. А в десет вечерта тук се настанява богинята Тишина и който не я почита, горко му. Вчера едно длъжностно лице се качи да ни се кара. Бабс, какво ни каза уважаемият господин?

— Каза: „Многократни оплаквания“.

— А какво правим ние? — каза Роналд, открехвайки вратата, за да влезе Ги Моно.

— Ние правим следното — каза Бабс, като показа неприличен жест и имитира с уста силен звук от пръдня.

— А момичето ти? — попита Роналд.

— Знам ли я, май обърка пътя — каза Ги. — Мисля, че си е тръгнала, така хубаво си прекарвахме на стълбището и изведнъж. Малко по-нагоре вече я нямаше. Е, какво значение има, тя е швейцарка.

(–104)

Смачканите червени облаци нощем над Латинския квартал, влажният въздух все още с някоя и друга водна капка, която вятърът вяло запращаше в слабо осветения прозорец, мръсните стъкла, едното счупено и залепено с парче розов пластир. По-нагоре, под оловните улуци, спяха гълъбите, също оловни, сгушени в самите себе си, истински пример за антиводоливници. Защитеният от прозореца мръсен паралелепипед, който миришеше на водка и восъчни свещи, на мокри дрехи и остатъци от манджа, нещо като ателие на керамичката Бабс и музиканта Роналд и седалище на Клуба — тръстикови столове, избелели шезлонги, на пода парчета от моливи и тел, препарирана сова с наполовина изгнила глава, тривиална, зле изсвирена тема, стара плоча, дразнещият фонов шум от игличката, непрекъснато дращене прашене пукане, скръбен саксофон, свирил някоя нощ на 28-а или 29-а година сякаш от страх да не се изгуби, в акомпанимент на ударни като от девически колеж и едно какво да е пиано. След това обаче се врязваше китара и сякаш обявяваше прехода към нещо друго, и изведнъж (Роналд бе вдигнал пръст, за да ги предупреди) един корнет се откъсна от всичко останало и отрони първите две ноти от темата, задържайки се на тях като на трамплин. Бикс се хвърли право в сърцето, ясният рисунък се отпечата в тишината с пронизително великолепие. Двама мъртъвци се биеха братски, сплитаха се и се разминаваха, Бикс и Еди Ланг (който се казваше Салваторе Масаро) си подаваха топката на „I’m coming, Virginia“, къде ли е погребан Бикс, помисли Оливейра, и къде Еди Ланг, колко ли мили делят нищото на единия от нищото на другия, които в една парижка нощ от бъдещето се бият — китара срещу корнет, джин срещу лош късмет, джазът.

— Хубаво е тук. Топло, тъмно.

— Бикс, каква неотразима откачалка. Пусни „Jazz me Blues“, приятел.

— Влиянието на техниката върху изкуството — каза Роналд, като зарови ръце в купчина плочи, загледан разсеяно в надписите им. — Тези типове отпреди дългосвирещите плочи са имали на разположение по-малко от три минути. Сега ти каца някаква птица като Стан Гец и ти виси двайсет и пет минути пред микрофона, може да се разгърне спокойно, да даде най-доброто, на което е способен. Бедният Бикс е трябвало да се задоволи с едно хорово изпълнение и после довиждане, тъкмо са загрели и стоп, край. Как ли са се ядосвали, като са записвали плочи.