Хулио Кортасар - Игра на дама

(–7)

Докосвам устата ти, с пръст докосвам ръба на устата ти, рисувам я, като че ли излиза изпод ръката ми, като че ли за първи път устата ти се отваря леко, достатъчно е да затворя очи, за да разваля всичко и да започна отново, всеки път правя така, че да се роди устата, която желая, устата, която ръката ми избира и рисува върху лицето ти, една уста, избрана измежду всички, съвършено свободно избрана от мен, за да я нарисувам с моята ръка върху твоето лице и която по някаква случайност — не се опитвам да я проумея — съвпада точно с твоята уста, усмихваща се изпод ръката ми, която те рисува.

Гледаш ме, гледаш ме отблизо, все по-отблизо и тогава играем на циклопи, гледаме се все по-отблизо и очите стават все по-големи, доближават се едно до друго, наслагват се едно върху друго и циклопите се гледат, дишат объркани, устите се срещат и сборичкват лекичко, хапят се с устни, едва опрели език в зъбите, играят в своите селения, откъдето влиза и излиза тежък въздух — древен мирис, тишина. Тогава ръцете ми се устремяват да проникнат в косите ти, галят бавно дълбините на косите ти, докато се целуваме, устите ни сякаш са пълни с цветя или риби, с живи движения, с тъмен аромат. И ако се захапем, болката е сладка, и ако се задушим в едно кратко и едновременно изпиване на дъха, тази мигновена смърт е красива. И има една-единствена слюнка и един-единствен вкус на зрял плод, и аз те усещам да потрепваш до мен като луна във водата.

(–8)

Следобед ходехме да гледаме рибите на „Ке дьо ла Межисри“, беше март, месецът леопард — свит, но вече с едно жълто слънце, в което червеното навлизаше по малко всеки ден. От тротоара с изглед към реката, безразлични към букинистите, които нямаше да ни дадат нищо без пари, очаквахме мига, когато щяхме да видим аквариумите (вървяхме бавно, отлагахме срещата), всички аквариуми на слънце, и сякаш увиснали във въздуха стотици розови и черни риби — птици, застинали в сферичния си въздух. Една абсурдна радост ни грабваше през кръста и ти запяваше и ме теглеше да пресечем улицата, за да влезем в света на закачените за въздуха риби.

Изваждат аквариумите, големи кани, на улицата и заобиколени от туристи и нетърпеливи деца, и госпожи, колекциониращи екзотични видове ( 550 fr. pièce ) 25, аквариумите стоят под слънцето — кубове, кълба с вода, която слънцето съединява с въздуха, а птиците, розови и черни, се въртят в сладостен танц в едно малко въздушно пространство, бавни, студени птици. Гледахме ги, забавлявахме се, доближавайки очи до стъклото, залепяхме нос, ядосвахме старите продавачки, въоръжени с кепче за лов на водни пеперуди, и все по-малко разбирахме що е риба, по този път на неразбиране се доближавахме до тях, тъй като те не се разбират, минавахме от другата страна на аквариумите и се оказвахме толкова близо, колкото и нашата приятелка, продавачката от второто по ред магазинче на идване от „Пон-Ньоф“, която ти каза: „Студената вода ги убива, студената вода е тъжна…“ А аз си мислех за камериерката от хотела, която ми даваше съвети за една папрат: „Не я поливайте, сложете й чинийка с вода под саксията, тогава тя пие, когато иска, а когато не иска, не пие…“ И мислехме за онова невероятно нещо, прочетено някъде — когато е сама в аквариума, рибата се натъжава, но е достатъчно да й се сложи огледало, и рибата отново е доволна…

Влизахме в магазинчетата, където по-капризните видове бяха в специални аквариуми с термометър и червени червейчета. Сред възгласи, които разяряваха продавачките, съвсем сигурни, че няма да купим от тях нищо по 550 fr. pièce , откривахме поведението, любовта, формите. Времето беше хигроскопично, подобно на много фин шоколад или на крем от портокали от Мартиника, потопени в него се опиянявахме от метафори и аналогии, като неспирно търсехме вход. Тази риба беше един съвършен Джото, спомняш ли си, а тези двете играеха като ясписови кучета, онази пък беше точно сянката на виолетов облак… Откривахме как животът населява форми, лишени от трето измерение, които, ако застанат фронтално, изчезват или се свеждат до едва забележима неподвижна вертикална розова чертичка във водата. Един удар с перката и чудовището е отново тук с очи-мустаци-перки, а понякога от корема се точи и се носи насам-натам прозрачна нишка от екскременти, която така и не се откъсва — баласт, който изведнъж ги нарежда сред нас, изтръгва ги от съвършенството им на чист образ, обвързва ги, да го кажем с една от големите думи, които толкова много използвахме къде ли не по онова време.