Хулио Кортасар - Игра на дама

— Да се събудим — казваше Оливейра понякога.

— Защо — отговаряше Мага, докато гледаше как откъм „Пон-Ньоф“ се носят péniches 18. — Чук, чук, имаш птиче в главата. Чук, чук, кълве те непрекъснато, иска да го нахраниш с аржентинска храна. Чук, чук.

— Добре — мърмореше Оливейра. — Не ме бъркай с Рокамадур. Накрая ще започнем да говорим на глиглически 19с продавача или с портиерката и ще стане страшен скандал. Виж оня тип, който върви след негърката.

— Нея я познавам, работи в едно кафене на улица „Прованс“. Харесва жените, на горкия изобщо няма да му се отвори парашутът.

— Ти имала ли си вземане-даване с негърката?

— Разбира се. Просто се сприятелихме, подарих й моя руж, а тя ми даде една книжка на някой си Ретеф, не… чакай, Ретиф…

— Аха, разбирам. Наистина ли не си спала с нея? Сигурно е любопитно за жена като теб.

— Ти спал ли си с мъж, Орасио?

— Естествено. Жизнен опит, нали разбираш.

Мага го гледаше накриво, подозираше, че й се подиграва, понеже е ядосан заради птичето в главата, чук, чук, птичето, което искало аржентинска храна. Тогава се хвърляше върху него за голямо учудване на една семейна двойка, която се разхождаше по улица „Сен Сюлпис“, разрошваше го със смях, Оливейра трябваше да й хване ръцете, двойката ги гледаше и мъжът се осмеляваше да се усмихне едва-едва, докато жена му беше твърде скандализирана от подобно държание.

— Имаш право — най-сетне признаваше Оливейра. — Аз съм непоправим. Да говоря за събуждане, когато в крайна сметка си е толкова хубаво така, в спящо състояние.

Спираха пред някоя витрина да прочетат заглавията на книгите. Мага започваше да задава въпроси, като се водеше по цветовете и формите. Трябваше да й посочи мястото на Флобер, да й каже, че Монтескьо, да й обясни как Раймон Радиге, да я информира кога Теофил Готие. Мага слушаше и в същото време рисуваше с пръст по витрината. „Птиче в главата, иска да го нахраниш с аржентинска храна — мислеше Оливейра, докато слушаше собствения си глас. — Майчице, горкият аз.“

— Ама не разбираш ли, че така нищо не се научава? — й казваше накрая. — Ти искаш да се образоваш на улицата, скъпа, ама така не става. За това трябва да се абонираш за „Рийдърс Дайджест“.

— А, не, този боклук.

Птиче в главата, казваше си Оливейра. Не в нейната, а в неговата. А тя какво имаше в главата си? Въздух или царевично брашно, нещо, което трудно възприемаше. Центърът на съществото й определено не беше в главата.

„Затваря очи и улучва целта — мислеше Оливейра. — Точно по системата дзен за стрелба с лък. Обаче улучва целта просто защото не знае, че това е системата. А пък аз… Чук, чук. И така си я караме.“

Когато Мага задаваше въпроси за философията на дзен (такива неща се случваха в Клуба, където винаги се говореше за носталгии, за мъдрости тъй далечни, че можеха да се приемат за фундаментални, за обратната страна на медала, за обратната страна на луната), Грегоровиус се мъчеше да й разясни метафизиката в съвсем елементарен вид, докато Оливейра отпиваше от перното си, гледаше ги и им се радваше. Беше безсмислено да се опитваш да обясниш нещо на Мага. Фоконие имаше право, за хора като нея мистерията започва именно с обяснението. Мага слушаше как й говорят за иманентност и трансцендентност и отваряше едни такива прекрасни очи, от които на Грегоровиус направо му се пресичаше метафизиката. Накрая успяваше да се убеди, че е разбрала дзен, и въздишаше уморено. Единствено Оливейра съзнаваше, че Мага непрекъснато наднича от онези големи тераси без време, които всички те търсеха с помощта на диалектиката.

— Не заучавай тъпи факти — съветваше я той, — за какво ще слагаш очила, като нямаш нужда от тях.

Мага не му вярваше напълно. Ужасно се възхищаваше от Оливейра и Етиен, които бяха в състояние да спорят три часа без прекъсване. Около Етиен и Оливейра имаше нещо като тебеширен кръг, тя искаше да влезе в този кръг, да разбере защо принципът на неопределеността беше толкова важен в литературата, защо Морели, за когото толкова говореха, от когото толкова се възхищаваха, искал да направи от книгата си кристална топка, където микро- и макрокосмосът да се обединят в унищожително видение.

— Невъзможно е да ти се обясни — казваше Етиен. — Това е седмо ниво, а ти си едва на второ.

Мага се натъжаваше, вземаше от бордюра на тротоара някое листо и говореше известно време с него, прокарваше го по дланта на ръката си, слагаше го да лежи по гръб или по очи, решеше го и накрая махаше месестата му част — оставаха само жилките и върху кожата й се очертаваше изящен зелен призрак. Етиен го грабваше с рязко движение и го вдигаше срещу светлината. За такива неща й се възхищаваха, малко засрамени, че са били толкова груби с нея, и Мага използваше случая, за да си поиска още половин литър и, ако може, малко пържени картофи.