Хулио Кортасар: Игра на дама

— Но в крайна сметка не съжалявам, проблемът е как ще живея. Мадам Ирен ми иска много, трябва да вземам и уроци по пеене, всичко това струва пари.

Мага не знаеше много добре защо е дошла в Париж, и Оливейра постепенно си даде сметка, че при едно леко объркване с билетите, туристическите агенции и визите тя би могла да се окаже както в Сингапур, така и в Кейптаун, единственото важно нещо било да се махне от Монтевидео, да застане лице в лице с онова, което тя скромно наричаше „живота“. Голямото предимство на Париж беше, че тя знаеше доста добре френски ( more 15Питман) и че там можеха да се видят най-добрите картини, най-добрите филми, Kultur-ата 16в най-пресветлите й форми. Тази картина разнежваше Оливейра (макар че Рокамадур, незнайно защо, се оказа една доста неприятна добавка) и той си мислеше за някои от бляскавите си приятелки в Буенос Айрес, неспособни да отидат по-далеч от Мар дел Плата въпреки метафизичните си щения за планетарен опит. А тази сополана, на всичкото отгоре с дете на ръце, се качва в трета класа на някакъв кораб и отива да учи пеене в Париж без петак в джоба. И не стига това, ами вече го учи как да гледа и да вижда, учи го, без да подозира, само като се спре внезапно насред улицата, за да проучи някой безистен, в който няма нищо, но от другата му страна се забелязва нещо зеленикаво, някакъв отблясък, и тогава тя се промъква незабелязано, за да не разгневи портиерката, и наднича към голям двор, където понякога има стара статуя или покрит с бръшлян кладенец, или няма нищо, само изтъркана настилка от кръгли павета, зеленясали стени, табелка на часовникар, някакъв старец на сянка в един ъгъл, и котките, винаги неизбежните minouche мац-пис-пис мяу-мяу kitten kat chat cat gatto 17, сиви и бели, и черни, наизлезли от шахтите, господари на времето и на топлия плочник, неизменни приятели на Мага, която знаеше как точно да ги погъделичка по коремчето и им говореше на език едновременно глупав и загадъчен, определяше им срещи в някакъв уговорен час, съветваше ги и ги предупреждаваше. Когато вървеше с Мага, Оливейра неочаквано се удивляваше; изобщо нямаше смисъл да се дразни, че на Мага почти винаги й се обръщаха чашите бира, че измъкваше крак изпод масата колкото да се спъне в него келнерът и да започне да ругае; беше щастлив, въпреки че през цялото време се ядосваше на нейния начин да прави нещата не както трябва, на това, че тя решително игнорираше големите цифри в сметката, но пък изпадаше в захлас от завъртулката на някаква скромна тройка или спираше насред улицата (черното рено заковаваше на два метра, а шофьорът подаваше глава през прозореца и псуваше с пикардийски акцент), спираше, все едно че няма нищо нередно, за да улови — насред улицата — гледката, която се откриваше към Пантеона в далечината, винаги много по-добра от гледката от тротоара. И други от този род.

Оливейра вече познаваше Перико и Роналд. Мага го представи на Етиен, а Етиен ги запозна с Грегоровиус — Клубът на змията постепенно се формираше през нощите на „Сен-Жермен-де-Пре“. Всички веднага приемаха Мага като неизбежно и естествено присъствие, макар и да се дразнеха, че се налага да обясняват почти всичко, за което се говори, или понеже тя изпращаше във въздуха четвърт кило пържени картофи само защото не умееше да си служи прилично с вилица, и пържените картофи почти винаги се оказваха в косите на ония от другата маса, и човек трябваше да се извинява или да казва на Мага, че е безсъвестна. Мага се държеше много неловко в групата, Оливейра си даваше сметка, че тя предпочита да се вижда с всеки от Клуба поотделно, да върви по улицата с Етиен или с Бабс, да ги въвлича в своя свят, без никога да има претенцията да ги въвлече в своя свят, но все пак ги въвличаше, понеже те бяха хора, които само чакаха удобен случай да излязат от обичайните маршрути на автобусите и историята, така че по един или друг начин всички от Клуба бяха благодарни на Мага, въпреки че я обсипваха с обиди по най-дребния повод. Етиен, сигурен в себе си като куче или пощенска кутия, побледняваше като мъртвец, когато Мага изтърсеше някоя от глупостите си пред последната му картина, и дори Перико Ромеро бе склонен да признае, че за-жена-тая-Мага-е-невъзможна. Седмици или месеци (да води сметка на дните бе трудно за Оливейра — щастлив, ergo без бъдеще) те вървяха и вървяха из Париж, гледаха неща, оставяха да се случи онова, което трябваше да се случи, обичаха се и се караха, и всичко ставаше встрани от новините във всекидневниците, от семейните задължения и от каквато и да било форма на данъчно или морално облагане. Чук, чук.