В онези дни на петдесет и някоя започнах да се чувствам като натикан в капан между Мага и една друга представа за онова, което трябваше да се случи. Беше идиотско да се бунтувам срещу света Мага и света Рокамадур, когато всичко ми подсказваше, че едва възвърнал независимостта си, щях да престана да се чувствам свободен. Бях лицемерен като малцина и ме дразнеше да ме шпионират чрез собствената ми кожа, чрез краката ми, чрез начина, по който изпитвах наслада с Мага, чрез опитите ми на папагал в клетка, четящ Киркегор през решетките, но ми се струва, че най-вече ме дразнеше Мага, която не съзнаваше, че ми е свидетел, а, напротив, беше убедена в моята върховна автархия; но онова, което наистина ме вбесяваше, бе съзнанието, че никога няма да бъда по-близо до свободата си както в онези дни, когато се чувствах като натикан в капан от света Мага, а страхът да се освободя беше приемане на поражението. Болеше ме да призная, че нито с атаките на обобщенията, нито с щита на манихейството или с тъпите, съсухрени дихотомии не можех да си проправя път по стълбите на гара „Монпарнас“, по които Мага ме влачеше, за да навестим Рокамадур. Защо да не приема това, което се случва, без да се опитвам да го обясня, без да прилагам понятия за ред и безпорядък, за свобода и за Рокамадур като човек, който подрежда саксии с мушкато в някой двор на улица „Кочабамба“? Може би трябва да пропаднеш в дълбините на глупостта, за да уцелиш резето на клозетната врата или на Гетсиманската градина. Тогава се чудех, че въображението на Мага я бе довело дотам да нарече сина си Рокамадур. В Клуба се уморихме да търсим причината, Мага казваше само, че синът носел името на бащата, но след като бащата изчезнал, било по-добре да го нарече Рокамадур и да го изпрати на село, за да бъде отгледан en nourrice 8. Понякога Мага по цели седмици не говореше за Рокамадур и това винаги съвпадаше с периодите й на надежда, че ще успее да стане певица изпълнителка на lieder 9. Тогава Роналд с червенокосата каубойска глава сядаше на пианото, а Мага ревеше Хуго Волф с ожесточение, което караше мадам Ноге да трепери, докато нижеше в съседната стая пластмасови мъниста, които после продаваше на една сергия на булевард „Севастопол“. Мага определено ни харесваше, когато пееше Шуман, но всичко зависеше от луната и от това какво щяхме да правим тази нощ, а също и от Рокамадур, защото, щом Мага си спомнеше за Рокамадур, пеенето й отиваше по дяволите и Роналд, сам на пианото, имаше достатъчно време да разработва идеите си за бибопа или сладостно да ни убива с блусове.
Не искам да пиша за Рокамадур, поне не днес, по-скоро изпитвам нужда да се доближа повече до себе си, да оставя да падне всичко, което ме отделя от центъра. Накрая винаги споменавам центъра, без ни най-малка гаранция, че знам какво казвам, отстъпвам пред лесната уловка на геометрията, с която нашият западен живот претендира да постигне ред: Ос, център, смисъл на съществуването, Омфалос — все имена на индоевропейската носталгия. Дори това съществуване, което понякога се опитвам да опиша, този Париж, из който се нося като изсъхнал лист, нямаше да бъдат видими, ако зад тях не пулсираше копнежът по Оста, по повторната среща със същността. Колко думи, колко термини за все същото объркване. От време на време се убеждавам, че глупостта се нарича триъгълник, а осем по осем е лудост или куче. Прегърнал Мага — мъглявина с конкретни очертания, мисля, че има еднакъв смисъл да направя фигурка от мекото на хляба, да напиша романа, който никога няма да напиша, или да защитя с живота си спасителните за народите идеи. Махалото за миг се връща обратно и аз отново се потапям в успокояващите категории — незначителна фигурка, трансцендентен роман, героична смърт. Подреждам ги в редица от по-малкото към по-голямото — фигурка, роман, героизъм. Мисля за йерархиите на ценностите, изследвани толкова добре от Ортега, от Шелер — естетическото, етическото, религиозното. Религиозното, етическото, естетическото. Етическото, религиозното, естетическото. Фигурката, романът. Смъртта, фигурката. Езикът на Мага ме гьделичка. Рокамадур, етиката, фигурката, Мага. Езикът, гъделът, етиката.
(–116)
Третата цигара на безсънието догаряше между устните на седналия в леглото Орасио Оливейра, веднъж-дваж бе прокарал леко ръка през косите на заспалата, притисната до него Мага. Беше понеделник призори, бяха прекарали неделната вечер и нощ в четене, слушане на плочи, като ту единият, ту другият ставаше, за да свари кафе или да запари мате. В края на един квартет на Хайдн Мага бе заспала и Оливейра, на когото не му се слушаше повече, издърпа щепсела на грамофона, без да става от леглото, плочата се завъртя още няколко пъти, но от усилвателя не се чу никакъв звук. Не знаеше защо, но тази тъпа инерция го накара да се замисли за привидно ненужните движения на някои насекоми, на някои деца. Не можеше да заспи, пушеше загледан през отворения прозорец към мансардата, където понякога един гърбав цигулар се упражняваше до много късно. Не беше топло, но тялото на Мага сгряваше крака и дясната му страна; отдръпна се полекичка, помисли, че нощта ще е дълга.
Читать дальше