Хулио Кортасар: Игра на дама

В края на краищата не е лесно да се говори за Мага, която по това време сигурно броди из Белвил или Пантен и старателно гледа надолу, търсейки червено парцалче. Ако не го намери, ще продължи да върви така цяла нощ, ще рови в кофите за боклук с изцъклени очи, убедена, че ще й се случи нещо ужасно, ако не открие този залог за изкупление, този знак за опрощение или отсрочка. Зная какво е, защото и аз се подчинявам на тези знаци, и на мен понякога ми се случва да търся червеното парцалче. Още от малък изтърва ли нещо на земята, трябва да го вдигна на всяка цена, защото, ако не го направя, ще се случи нещастие, не с мен, а с някого, когото обичам и чието име започва с първата буква на падналия предмет. Най-лошото е, че изтърва ли нещо, нищо не може да ме спре и няма смисъл да го вдига друг, понеже проклятието остава в сила. По тази причина често са ме вземали за луд и наистина съм луд, когато го правя, когато бързам да вдигна молив или късче хартия, изплъзнали се от ръката ми, както оная вечер с бучката захар в ресторанта на улица „Скриб“, разкошен ресторант, претъпкан с делови мъже, проститутки със сребърни лисици и образцови съпружески двойки. Бяхме с Роналд и Етиен и аз изтървах бучка захар, която се търкулна под една маса, доста далеч от нашата. Вниманието ми бе привлечено първо от начина, по който бучката се търкулна, понеже обикновено те спират, едва докоснали пода, очевидно заради правоъгълната си форма. Но тази се държеше като топче нафталин, което засили опасенията ми, и стигнах дотам да мисля, че наистина са ми я измъкнали от ръката. Роналд, който ме познава, погледна към мястото, където се беше търкулнала бучката, и се разсмя. Това ме уплаши още повече, но страхът ми беше примесен с ярост. Приближи се един келнер — помислил, че съм изпуснал нещо ценно, писалка „Паркър“ или зъбна протеза, но той само ми пречеше и тогава, без да искам разрешение, се хвърлих на пода и затърсих бучката между обувките на хората — много любопитни, защото смятаха (и с основание), че става въпрос за нещо важно. На масата седяха една червенокоса дебелана, друга жена, не толкова дебела, но със същия вид на проститутка, и двама делови мъже или нещо от този род. Първото, което ми стана ясно, беше, че захарчето не се забелязва, макар да го видях как се търкулна до обувките (които се суетяха като кокошки). За проклетия на пода имаше килим и въпреки че беше отвратително протрит, бучката все пак бе успяла да се скрие в мъха му и не можех да я намеря. Келнерът се хвърли от другата страна на масата и между обувките кокошки, които закудкудякаха като луди някъде отгоре, вече шареха две четириноги. Келнерът все още беше убеден, че става дума за „Паркър“ или за златен луидор, и когато, напъхали се добре под масата, в полумрака, предразполагащ към задушевност, той ме попита и аз му казах, лицето му стана такова, че ми идеше да го напръскам с фиксаж, но на мен не ми беше до смях, стомахът ми се свиваше от страх, накрая съвсем се отчаях — келнерът се беше изправил вбесен, — посегнах и сграбчих обувките на жените, за да проверя да не би бучката да се е завряла под извивката на подметката, а кокотките кудкудякаха, деловите мъже петли ме кълвяха по гърба, чувах гръмкия смях на Роналд и Етиен, но лазех от маса към маса, докато не намерих захарчето, скрито до един стол зад крак в стил Втората империя. Всички бяха побеснели, дори и аз, и докато стисках в шепата си бучката, усетих как се пропива от потта по кожата ми и гадно се стапя в някакво лепкаво отмъщение, и подобни истории всеки ден.

(–2)

Първоначално всичко тук беше като кръвопускане, като бичуване за вътрешно ползване, необходимост да усещаш тъпия паспорт със сини корици в джоба на сакото, а ключа от хотела — съвсем сигурно на пирона на таблото. Страхът, невежеството, заслепяващият блясък — това се казва така, това се иска така, сега тази жена ще се усмихне, в края на тази улица започва Ботаническата градина. Париж, пощенска картичка с рисунка на Клее на фона на мръсно огледало. Мага се бе появила един следобед на улица „Шерш-Миди“; когато се качваше към моето жилище на улица „Томб Исоар“, винаги носеше цвете, картичка с Клее или Миро, а ако нямаше пари, избираше някое чинарово листо от парка. По онова време аз събирах парчета тел и празни кашони по улиците рано сутрин и изработвах скулптури тип „мобил“, профили, които се въртяха над комините, безполезни машини, които Мага ми помагаше да боядисвам. Не бяхме влюбени, любехме се с лишен от привързаност критичен перфекционизъм, но след това пропадахме в ужасяващи мълчания и пяната в чашите бира ставаше като кълчища, стопляше се и спадаше, докато се гледахме и чувствахме, че това е времето. Накрая Мага ставаше и започваше безцелно да ходи из стаята. Неведнъж съм я виждал да се възхищава на тялото си в огледалото, да хваща гърдите си с ръце — позата на сирийските статуетки — и да плъзга очи по кожата си в бавна ласка. Така и не успявах да устоя на желанието да я повикам при себе си, да усетя как полека се отпуска върху мен, как отново се разгъва, след като за миг е била толкова сама и толкова влюбена пред вечността на тялото си.