Хулио Кортасар: Игра на дама

За да се улесни бързото намиране на главите, същата номерация се повтаря горе на всяка страница на съответната глава.

И насърчен от надеждата да бъда особено полезен на младежта и да допринеса за промяната на навиците изобщо, съставих настоящия сборник от максими, съвети и наставления — основата на онзи всеобщ морал, съзвучен с духовното и с преходното щастие на всички хора независимо от тяхната възраст, положение и състояние, както и с благоденствието и добрия ред не само в гражданската и християнска държава, в която живеем, но и в която и да е друга държава и при каквото и да е управление, за които най-задълбочените и умозрително настроени философи на света биха желали да поразсъждават.

Винъги кугату зъпочне да зъхладньавъ а именну към средатъ на есентъ ми хрумвът ньакъкви егзутични и есцентрични мисли нъпример че би ми се пунравилу да станъ льастувицъ за да се дигнъ и далитнъ към топлите стръни или пък мрафкъ и да се намърдъм вътре в пештератъ и да си йам зъпасите нътрупани пресльатуту или пък змийъ къто унези от зулугическътЪ дету ги държът прибрани в стъклени ъкварьуми с утопление за да не се вдървът от стут какту ставъ с бедните чувешки съштества които не могът да си купьът дрехи пунеже са толкувъ скъпи ниту могът да се стоплъът пунеже си ньамът керусин, ньамът въглиштъ ньамът дърва ньамът бензин а пък ньамът и пъри пунеже кугато чувек имъ ньакоиъ пъра може да се утбие в първътъ лафкъ и да си пуръчъ една хубавъ ракийъ а тьа знаете как стопльъ, макар че не е хубаву да се прекъльавъ, зъштоту къто прекъльавъш стигъш до пурокъ а пурокъ скапвъ не саму тьалуту ами кепъзи муралъ на фсеки чувек и кату се пувлече нъдолу по лошийъ път и ньамъ никъкву дубро пуведение никуй ама никуй ньамъ да го спъси да не свърши ф най ужаснуту буниште на чувешкуту пъдение и никугъ ньамъ да му пудъдът ръка за да го извадьът от мръснътъ кал в куйату се търкальъ, ни повече ни по малку къто кундоР койту на млъдини убикальъл и летьал по върхувете на високите плънини, но на стърини паднъл нъдолу кату пикиръш бумбърдирувач, заштоту се ръзвалил муторъ на негувийъ мурал. И дъно тува куету пишъ да пуслужи на ньакугу да угледъ дубре пуведениету си и да не се ръскайвъ кугату е късну и фсичку вече е утишлу по дьавулите по негувъ вина!

Щях ли да срещна Мага? Толкова пъти, когато идвах от улица „Сена“, бе достатъчно само да погледна към арката по посока на „Ке дьо Конти“ и, едва различил контурите в светлината с цвят на пепел и маслини, която се носеше над реката, вече забелязвах тънкия й силует, вписан в „Пон-де-з-Ар“ — понякога ходеше насам-натам, друг път стоеше до железните перила, надвесена над водата. Беше толкова естествено да пресечеш улицата, да изкачиш стъпалата към моста, да тръгнеш по тънката му снага и да се приближиш до Мага, а тя да се усмихне, без да се учудва, убедена като мен, че една случайна среща е най-малката случайност в живота ни и че точни срещи си определят само хората, които си пишат на карирани листове или изстискват от долу на горе тубата с паста за зъби.

Но сега нямаше да е на моста. Финото й лице с полупрозрачна кожа сигурно наднича в старите входове из еврейския квартал Маре или може би бъбри с някоя жена, която продава пържени картофи, или си хапва топли наденички на булевард „Севастопол“. Отидох все пак до моста, но Мага я нямаше. Сега Мага не пресичаше пътя ми и макар че всеки знаеше адреса на другия и познавахме всяка дупка от стаите си на псевдостуденти в Париж, всяка пощенска картичка, отворила прозорче към Брак или Гирландайо, или към Макс Ернст в евтините гипсови орнаменти или в крещящите тапети, никой от нас не би потърсил другия в квартирата му. Предпочитахме да се срещаме на моста, на терасата на някое кафене, в някой киноклуб или наведени над някоя котка в някой двор из Латинския квартал. Бродехме, без да се търсим, но със съзнанието, че бродим, за да се намерим. О, Мага, във всяка жена, която приличаше на теб, се натрупваше някаква оглушителна тишина — остро, кристално безмълвие, което по-късно се свличаше тъжно като затварящ се мокър чадър. Точно така, Мага, чадър, може би си спомняш онзи стар чадър, който принесохме в жертва в една долчинка на парка Монсури една мразовита мартенска вечер. Изхвърлихме го, понеже, още когато го намери на площад „Конкорд“, не беше съвсем здрав, но ти все пак го ползва доста, предимно за да ръгаш в ребрата хората в метрото и в автобуса — неизменно несръчна и разсеяна, ти мислеше за кадънките или за фигурата, която две мухи описваха по тавана на вагона. Но онази вечер се изля истински порой и, когато влизахме в парка и ти гордо се опита да отвориш чадъра, в ръката ти се разрази буря от студени светкавици и черни облаци, парчета разкъсан плат падаха сред отблясъци от изтръгнати спици, а ние се смеехме като луди и, докато дъждът ни мокреше, си мислехме, че чадър, намерен на площад, трябва да умре достойно в парк, за да избегне лишения от благородство край в кошчето за боклук или зад бордюра на някоя алея; тогава го сгънах колкото се може по-добре, занесохме го на възвишението близо до мостчето над железницата и оттам го хвърлих с всичка сила в долчинката, покрита с мокра трева, докато ти надаваше вик, в който сякаш смътно долових проклятие на валкирия. И той потъна в долчинката като кораб, предал се на зелените води, зелените разбунени води, à la mer qui est plus félonesse en été qu’en hiver 2на вероломната вълна, Мага, според названията, които дълго и обстоятелствено изреждахме, влюбени в Жуанвил и в парка, прегърнати, подобни на мокри дървета или на актьори от страшно слаб унгарски филм. И остана в тревата, мъничък и черен като настъпено насекомо. Не помръдваше, никоя от пружините му не се опъна както преди. Край. Свърши се. О, Мага, но не бяхме доволни.