Хулио Кортасар: Игра на дама

Какво търсех на „Пон-де-з-Ар“? Май този декемврийски четвъртък бях решил да отида на десния бряг да пия вино в малкото бистро на улица „Ломбар“, където мадам Леони разглежда дланта ми и ми предсказва пътешествия и изненади. Никога не съм те водил при мадам Леони да ти гледа на ръка, сигурно ме е било страх, че ще прочете върху дланта ти някоя истина за мен — винаги си била зловещо огледало, ужасяваща машина за повторения и това, което наричаме любов, съм може би аз, изправен пред теб с жълто цвете в ръка, ти, хванала две зелени свещи, и времето, окъпало лицата ни с бавен дъжд от откази, сбогувания и билети за метро. Така че никога не съм те водил при мадам Леони, Мага; знам и друго, защото ти сама ми го каза — не обичаш да те виждам как влизаш в малката книжарница на улица „Верньой“, където един прегърбен старец попълва хиляди картончета и знае всичко, което може да се знае за историографията. Отиваш там, за да си играеш с котката, старецът те пуска да влезеш, без да те разпитва, доволен, че от време на време му подаваш по някоя книга от по-горните рафтове. Ти се грееш на печката му с голям черен кюнец и не ти е приятно да знам, че ще застанеш до тази печка. Всичко това обаче трябва да бъде казано, когато му дойде времето, само че е трудно да улучиш момента и дори сега, облакътен на моста, загледан в преминаващото виненочервено корабче — блестящо от чистота, красиво като огромна хлебарка, — на чийто нос жена с бяла престилка простираше дрехи на някаква тел, докато гледах боядисаните му в зелено прозорчета с пердета като на Хензел и Гретел, дори сега, Мага, се питам дали това обикаляне има смисъл, понеже, за да стигна до улица „Ломбар“, би било по-добре да мина по „Пон-Сен-Мишел“ и „Понс-Шанж“. Ако тази вечер, както толкова пъти досега, се бе оказала там, щях да знам, че разходката ми е имала смисъл, сега обаче, за да принизя съвсем несполуката си, я наричах обикаляне. Трябваше, след като вдигнах яката на канадката си, да продължа покрай реката, докато не навляза в района на големите магазини, който свършва чак при „Шатле“, да мина под виолетовата сянка на кулата „Сен Жак“ и да тръгна нагоре по моята улица с мисълта, че не съм те намерил, и с мисълта за мадам Леони.

Зная, че един ден пристигнах в Париж, зная, че известно време живях от заеми, като правех каквото правеха другите, и виждах каквото виждаха другите. Зная, че ти излизаше от едно кафене на улица „Шерш-Миди“ и се заговорихме. Онази вечер всичко вървеше зле, понеже аржентинските ми навици не ми позволяваха да пресичам непрекъснато от единия на другия тротоар, за да разглеждам джунджуриите по едва осветените витрини на улици, които вече не си спомням. Тогава те следвах неохотно, намирах те предвзета и невъзпитана, но те следвах, докато не се умори да не бъдеш уморена, и се пъхнахме в едно кафене на „Бул Миш“ 3, където неочаквано, между две кифлички, ми разказа един голям отрязък от живота си.

Как бих могъл да подозирам, че нещо, което изглежда лъжа, ще се окаже истина — сцена от Фигари с виолетки по здрач, мъртвешки бледи лица, глад и побои по ъглите. По-късно ти повярвах, по-късно имаше причини, имаше я мадам Леони, която, гледайки ръката ми, преспала върху гърдите ти, почти повтори твоите думи. „Сега тя страда някъде. Винаги е страдала. Много е весела, обожава жълтото, нейната птица е косът, нейният час — нощта, нейният мост — «Пон-де-з-Ар».“ (Виненочервеното корабче, Мага, защо ли не отплавахме с него, докато още не бе станало късно.)

Забележи, още не се бяхме запознали, а животът старателно започна да заплита каквото трябва, за да ни раздели. Ти не можеше да се преструваш и аз веднага разбрах, че за да те видя, както аз искам, първо трябва да затворя очи и тогава — отначало нещо подобно на жълти звезди (те се рееха в кадифено желе), после скокливи червени следи, оставени от веселието и от часовете — постепенно навлизах в един свят Мага, целият несръчност и объркване, но също и папрати, подписани от паяка Клее, цирка Миро, огледалата от пепел Виейра да Силва, един свят, където ти се движеше като шахматен кон, който се движи като тур, който пък се движи като офицер. През онези дни ходехме в киноклубовете да гледаме неми филми, защото аз с тази моя култура, нали така, но ти, горкичката, не разбираше абсолютно нищо от онези пожълтели неистови конвулсии отпреди твоето раждане, от онази набраздена емулсия, по която се мятаха мъртъвци, обаче изневиделица се появяваше Харолд Лойд и ти се отърсваше от водата на съня, а накрая се убеждаваше, че е било чудесно, пък и Пабст, пък и Фриц Ланг. Малко ме дразнеха твоята мания за съвършенство, скъсаните ти обувки, отказът ти да приемеш приемливото. Ядяхме хамбургери на кръстовището при Одеон и отивахме с велосипеди до Монпарнас, до някой хотел, до някоя възглавница. Друг път обаче продължавахме до Порт д’Орлеан, опознавахме все по-добре района от празни участъци отвъд булевард „Журдан“, където понякога в полунощ се събираха членовете на Клуба на змията, за да разговарят с един сляп ясновидец — какъв стимулиращ парадокс. Оставяхме велосипедите на улицата и бавно навлизахме в пустеещите участъци, като се спирахме, за да гледаме небето, понеже това е едно от малкото места в Париж, където небето струва повече от земята. Пушехме известно време седнали върху купчина боклуци и Мага ме галеше по косата или тананикаше мелодии, които дори не бяха измислени — абсурдни речитативи, прекъсвани от въздишки или спомени. Аз използвах случая, за да си мисля за ненужни неща — метод, който бях започнал да практикувам преди години в болницата и който ми се струваше все по-нужен и плодотворен. С огромни усилия, като събирах образи, на които да се опра, и мислех за миризми и лица, успявах да измъкна от нищото чифт кафяви обувки, които бях носил в Олавария през 1940 г. Бяха с гумени токове и толкова тънки подметки, че когато валеше, чак душата ми подгизваше. Щом този чифт обувки бе в ръката на спомена, останалото идваше само — лицето на доня Мануела например или поетът Ернесто Морони. Но го отпъждах, понеже играта се състоеше в това да възстановиш само незначителното, ненатрапващото се, погиналото. Треперещ при мисълта, че няма да си спомня, разкъсван от желанието да си дам отсрочка, оглупял в стремежа си да целуна времето, най-сетне виждах до обувките тенекиената кутия от чай „Слънце“, която майка ми ми беше дала в Буенос Айрес. И чаената лъжичка, лъжичка капан, върху която черните мишлета изгаряха живи в чашата с гореща вода, като изпускаха цвъртящи мехурчета. Убеден, че паметта съхранява всичко, а не само Албертините и важните за сърцето и слабините събития, упорствах да възстановя обстановката на работната ми маса във Флореста, лицето на едно неприпомняемо момиче на име Хекрептен, подобните на лъжички писци от несесера ми за пети клас, и накрая се разтрепервах отчаян (понеже никога не успявах да си припомня тези писци, знам, че стояха в специално отделение, но не помня колко бяха, нито мога да определя точно момента, когато бяха два или шест) и продължавах, докато Мага не ме целунеше и не издухаше в лицето ми дима от цигарата и топлия си дъх, така тя ме връщаше при себе си, смеехме се и тръгвахме отново сред купчините боклук да търсим другите от Клуба. Тогава вече бях разбрал, че моят знак е търсенето — емблема на излизащите нощем без определена цел, аргумент на убийците на компаси. С Мага говорехме до изтощение за патафизика, понеже и на нея й се случваше (и нашата среща беше такава, и още толкова неща, тъмни като фосфора) все да попада в изключенията, да се вмества в рамки, различни от тези на другите хора, и всичко това, без да презираме когото и да било, без да се смятаме за изчезващи Малдорори или за някаква привилегирована разновидност на Мелмот Скиталеца. Не вярвам светулката да изпитва особено самодоволство от неоспоримия факт, че е едно от най-невероятните чудеса в този цирк, и все пак, стига да предположим, че тя има съзнание, ще разберем, че всеки път, щом коремчето й засияе, светещата гадинка сигурно усеща приятен гъдел от привилегията си. По същия начин Мага бе очарована от невероятните бъркотии, в които винаги се заплиташе, тъй като в живота й законите непрекъснато търпяха провал. Беше от тези, които разрушават мостовете със самото си преминаване или пък с плач и вик се сещат, че са видели на някоя витрина лотарийния билет, току-що спечелил пет милиона. Аз от своя страна бях свикнал да ми се случват умерено необикновени неща и не намирах, че е кой знае колко ужасно да вляза в тъмна стая за някоя плоча и да усетя как в дланта ми се мята живото тяло на гигантска стоножка, решила да поспи точно върху плочата. Или например да намеря доста сив или зелен мъх в кутия с цигари, да чуя изсвирването на локомотив точно в мига и точно с такъв тон, че да се включи ex officio 4в пасаж от симфония на Лудвиг ван, или да вляза в някоя pissotière 5по улица „Медичи“ и да видя мъж, допреди малко уринирал старателно, който се отдръпва от своето отделение, обръща се към мен и ми показва върху дланта на ръката си, като скъпоценен предмет, като църковна утвар, член с ей такъв размер и цвят, и в същия миг да разбера, че този човек е съвсем еднакъв с друг (макар че не беше другият), който преди двайсет и четири часа бе изнесъл в Salle de Géographie 6доклад за тотеми и табута и бе показал на публиката, изящно положени върху дланта му, бастунчета от слонова кост, пера от птица-лира, ритуални монети, вкаменелости, надарени с магически свойства, морски звезди, изсушени риби, снимки на кралски любовници, дарове от ловци и огромни препарирани бръмбари, които караха неизменно присъстващите дами, уж уплашени, да потръпват от удоволствие.